«Жълтоликия»

Карл Май

Жълтоликия

Първа глава

Халеф в опасност

Пътуването ни вече приключваше, но, изглежда, краят му щеше да е най-труден. Отчасти заради тежкия терен, защото пред себе си имахме планини, скали, долини, клисури, вековни гори и блата, а, от друга страна, събитията ни приближаваха към развръзка, при която сигурно ни предстояха много по-големи изпитания и опасности, отколкото досега.

Нашият водач, Исрад, се оказа занимателен събеседник. Разказваше ни интересни събития от живота си и правеше весели описания на страната и хората, така че не усетихме как мина времето.

Всъщност равнината Мустафа се намира на левия бряг на Вардар, откъдето бяхме дошли. От дясната страна, по която яздехме, теренът ставаше стръмен, но земята все още беше плодородна. Минавахме край памукови и тютюневи поля и виждахме лимонови насаждения. Но Исрад ни каза, че скоро тази гледка щяла да свърши и ще минем от другата страна на Треска, където местностите били «мерали».

За да разбере човек какво означава тази дума, трябва да си спомни, че земите на Османската империя са разделени на пет различни категории. Първата категория е мирие. Това ще рече държавни имоти, към които, разбира се, се числят неплодородни земи. После следват вакъф — собствеността на благотворителните сдружения. Към тях спадат всички земи, чиито притежатели умират, без да оставят след себе си непосредствени наследници. Третата категория обхваща мюлка, т.е. частните собственици. Титлите на притежателите по правило не се определят въз основа на някакво точно измерване като при нас, а по приблизителна преценка. За всяка смяна на собствеността, тоест покупка, е необходимо разрешение от управата, което при тамошните отношения е възможно само с подкупване на съответните чиновници. Мюлкът е подложен на злоупотреби, които възникват при повишаването на данъците. Така например в земеделското стопанство се изисква натурален десятък. Арендаторите обаче обикновено отлагат събирането на този десятък дотогава, докато плодовете бъдат изложени на заплахата от гниене и стопанинът предложи много повече от десет на сто, за да може да спаси печалбата от реколтата. Към следващата категория, наречена метруке, спадат пътищата, обществените места и общинските имоти. Обикновено пътищата се намират в толкова окаяно състояние, че това е една от основните причини за стопанската нищета на страната. Последната категория се нарича мера и обединява в себе си всички запустели и неплодородни земи. Това имаше предвид водачът ни, като каза «мерали».

Трябваше да изкачим две-три възвишения на терена, за да стигнем до платото, което на запад стръмно се спуска към бреговете на Треска. Там минахме през няколко села.

Понеже знаехме, че Исрад ще ни води напряко, не полагах усилия да търся следите на Суеф. Това нямаше да ни донесе никаква полза, само щеше да забави ездата ни. След като бяхме на път вече от около четири часа, навлязохме в една рядка гора, чиито дървета бяха надалеч едно от друго. Там попаднахме на следите на самотен конник, които идваха отляво на нашата посока. Разгледах ги, без да слизам от седлото. Предположих, че са следите на Суеф, още повече че конят бе препускал с широки крачки, от което можеше да се направи извод, че ездачът много е бързал. Тъй като следата продължаваше в нашата посока, я следвахме, докато след известно време отдясно не се присъедини още една, оставена от повече копита.

Тогава слязох от седлото. Що-годе опитен човек лесно би могъл да разбере от колко коня е оставена тази следа, особено ако те не са чак толкова много. Видях, Че са били петима ездачи, тоест вероятно бяха търсените от нас. От вече оронените краища на отпечатъците от копитата разбрах, че тези хора бяха минали оттук преди около седем часа.

При такава преценка трябва да се вземат предвид много неща: какво е времето, видът на почвата, дали е мека или твърда, песъчлива или глинеста, дали е гола или обрасла с растителност, а може би покрита с тънък слой листа. Необходимо е да се обръща внимание на движението на въздуха и дневната топлина, понеже слънцето и вятърът бързо изсушават въздуха, така че очертанията се напукват по-бързо, отколкото ако е студено и тихо. Неопитният човек лесно би могъл да се заблуди при такава преценка.

Продължихме да яздим по следите. След известно време гората свърши и отново излязохме на открито. Един по-лош път пресичаше нашата посока и видяхме, че дирите се отклоняват надясно, за да следват тази пътека. Слязох и извадих далекогледа си, за да проверя дали бих могъл да открия някое селище, предмет или селски двор, заради които ездачите се бяха отклонили в тази посока. Но не видях нищо.

— Какво ще правим, сихди? — попита Халеф. — Ще продължим да вървим по следата или ще следваме Исрад.

— Аз съм за второто. — Тези хора са се отклонили за малко и по-късно отново ще се насочат насам. Знаем накъде са тръгнали и ще побързаме и ние да идем там. Така че напред, както досега!

Понечих да подкарам коня си, но Исрад каза:

— Може би все пак е по-добре да ги последваме, ефенди. Отвъд вдясно се простира един имот, който оттук не можем да видим. В него се намира малък чифлик, където мъжете, които преследваме, сигурно ще се отбият.

— Какво бихме могли да научим там? Те не биха се бавили дълго, а само ще помолят за глътка вода и хапка хляб. В никакъв случай не може да се допусне, че биха били особено общителни с живеещите там хора. Хайде да продължим ездата си!

Но съвсем скоро мнението ми се промени. Следите идваха отдясно и дори като хвърлих само бегъл поглед към тях, забелязах, че са доста пресни. Затова отново слязох да ги огледам по-внимателно и установих, че са от около преди два часа. Значи ездачите се бяха бавили в споменатия селски имот около пет часа. Трябваше да разбера каква е била причината за това. Смушкахме конете и завихме надясно, за да потърсим къщата.

Не беше далеч. Скоро стигнахме до мястото, където теренът се спускаше към една долина, през която течеше поток. Там долу имаше тучно пасище и хубави ниви. Въпреки това къщата създаваше впечатление за бедност. Видяхме, че пред вратата стои един човек. Като ни забеляза, той изчезна в къщата и затвори вратата зад себе си.

— Ефенди, изглежда, този селянин не иска и да знае за нас — каза Оско.

— Сигурно ще ни позволи да го заговорим. Предполагам, че се е изплашил, защото нашите добри приятели по навик са се отнесли с него лошо. Не го ли познаваш случайно, Исрад?

— Виждал съм го, но не знам името му — отвърна спътникът ми. — Не знам дали той ме познава, понеже досега не съм ходил при него.

Като стигнахме до портата, видяхме, че е заключена. Почукахме, но не получихме отговор. Отправих се към задната част на къщата, където също имаше врата, но и тя беше залостена. Като започнахме да чукаме по-силно и да викаме по-високо, един от затворените капаци на прозорците се отвори и се показа цевта на пушка. Един глас извика:

— Измитайте се, негодници! Ако не престанете да вдигате шум, ще стрелям!

— По-спокойно, по-спокойно — отвърнах аз, приближавайки се толкова близо до прозореца, че можех да хвана с ръка цевта на пушката. — Не сме негодници и не идваме с враждебни намерения.

— Същото казваха и другите. Повече не отварям вратата си на непознати.

— Може би познаваш този тук — отвърнах аз и махнах на Исрад да дойде.

Щом селянинът видя младия мъж, бавно свали оръжието и каза:

— Но това е Исрад!

— Да, аз съм — потвърди Исрад. — И мен ли смяташ за безделник?

— Не, ти си почтен човек.

— Тези мъже тук също са почтени. Те преследват хората, които са били при теб, и искат да се осведомят какво са искали ония негодници.

— Вярвам ти и ще отворя портата.

Той го направи. Като излезе при нас, разбрах, че този дребен, слабоват, гледащ изплашено човек, не би могъл да вдъхне респект у хора като двамата аладжи. Вероятно не ни вярваше напълно, защото продължаваше да държи пушката в ръката си. Той извика по посока на къщата:

— Майко, ела ги виж!

Една прегърбена от възрастта жена се приближи, подпирайки се на бастун, и ни огледа. На пояса й висеше молитвена броеница. Затова казах:

— Хазрети Иса Крист илахи вар, анаднъм! (Слава на Исуса Христа, майчице!) Бизи капундан ковиорму сън? (Ще ни прогониш ли от вратата си?)

По сбръчканото й лице премина любезна усмивка и тя отговори:

— Ефенди, ти си християнин? Но понякога те са най-лошите! Твоето лице обаче е добро. Нищо лошо ли няма да ни сторите?