«През страната на скипетарите»

Карл Май

През страната на скипетарите

Първа глава

Разобличението

Както е известно, турското правораздаване си има своите особености или, направо казано, тъмни страни, които се проявяват толкова по-ясно, колкото по-отдалечена е областта, в която се прилага. Разбрахме го още следобеда и решихме по време на заседанието, на което отивахме, да действаме от позиция на силата.

Като се насочихме към «сградата на съда», беше започнало да се здрачава. По пътя си видяхме много хора, които не бяха успели да влязат в двора и бяха застанали тук, да могат поне да ни видят, като идваме. Щом влязохме в двора, затвориха портата зад нас. Това не беше добър знак. Мюбарекът беше упражнил влиянието си и както изглеждаше, не без успех.

Едва успяхме да си проправим път през множеството, за да стигнем до мястото на разпита. Там, където преди беше стоял само един стол, сега беше сложена и една дълга пейка. Уредът за бастонада също бе налице. В глинените съдове беше налято масло и сложени кълчища, след което ги бяха запалили. Пламъците осветяваха всичко наоколо с чудновати отблясъци.

Господа съдебните заседатели бяха вътре в къщата. Съобщиха им за пристигането ни. Заптиетата застанаха около нас така, че да ни препречват пътя към портата. Понеже тя и бездруго беше затворена, поведението им изглеждаше двойно по-съмнително.

Наоколо цареше тишина. Ето че петимата господа се появиха и заптиетата веднага извадиха саби.

— О, Аллах! — подигра се Халеф. — Лошо ни се пише, сихди! Треперя от страх!

— Аз също.

— Да дам ли възможност на тези глупаци, които се опитват да ни сплашат със сабите си, да опитат меча ми?

— Без глупости! Днес вече избърза веднъж и това, че сме тук, е по твоя вина.

Петимата съдии седнаха: коджабашията — на стола, а останалите — на пейката. Една жена си проправяше път през тълпата и се упъти към заместник-съдията. Познах Нохуда, «Грахката», която поддържаше красотата си с желязната охра. Значи заместник-съдията бе щастливият й съпруг. Лицето му беше безизразно.

До коджабашията седеше мюбарекът. Върху коленете си бе сложил лист хартия. Между него и съседа му имаше малко гърне. Тъй като оттам се подаваха няколко гъши пера, предположих, че съдържа мастило.

Коджабашията поклати глава и се окашля. Това беше знак, че заседанието може да започне. Той извиси грачещия си кънтящ глас:

— В името на Пророка и падишаха, Аллах да му даде хиляда години живот! Свикахме каазата, за да осъдим две престъпления, случили се днес в града и околностите му. Селим, излез напред. Ти си тъжителят. Разкажи ни какво ти се е случило.

Полицаят се приближи до господаря си и започна да разказва. Това, което чухме, беше направо смешно. Той тъкмо усилено изпълнявал служебните си задължения, когато бил нападнат от нас, и животът му висял на косъм. Успял да спаси живота си само благодарение на безстрашието и храбрата си съпротива!

Щом той свърши, коджабашията го попита:

— Кой те удари?

— Този тук — отвърна Селим и посочи към Халеф.

— Вече знаем кой е и какво е извършил и можем да пристъпим към обсъждане.

Той започна да си шушука със съдебните заседатели и след малко на висок глас обяви:

— Каазата реши престъпникът да получи по четирийсет удара на всяко ходило, а след това да бъде затворен за четири седмици. Произнасяме тази присъда в името на падишаха. Аллах да го благослови!

Халеф плъзна ръка към дръжката на камшика си. Едва се сдържах да не се изсмея високо.

— Сега е ред на второто престъпление — обяви чиновникът. — Махонаджи, излез напред и разкажи!

Салджията се подчини на подканата. Във всеки случай го беше страх повече, отколкото мен. Преди да започне изложението си, аз учтиво се обърнах към коджабашията:

— Ще бъдеш ли така добър да станеш? Той стана от стола си, без нищо да подозира. Аз го избутах настрана и седнах.

— Благодаря ти — казах аз. — На по-низшия подобава да окаже почтителност към по-високопоставения от него. Много правилно постъпи.

Жалко, че не мога да опиша лицето му. Главата му заплашително се заклатушка. Съдията искаше да каже нещо, но от изумление не можа да обели нито дума. За да изрази поне с езика на жестовете възмущението си, той разпери костеливите си ръце и ги захлупи върху клатушкащата се глава.

Никой не се обади. Нито едно заптие не помръдна. Чакаха господарят им да избухне в гняв. За щастие той успя да възвърне говора си. Първо избълва поток неописуеми възклицания, а после ми изкрещя:

— Какво си въобразяваш! Как се осмеляваш да вършиш такива безобразия и …

— Хаджи Халеф Омар! — прекъснах го аз. — Извади камшика! Набий всеки, който се осмели да ми каже дори една-единствена неучтива дума, докато му се пръсне сърцето, все едно кой е!

Дребният хаджия веднага измъкна камшика.

— Слушам, сихди — каза той решително. — Само ми дай знак! За съжаление осветлението беше много оскъдно, иначе бихме могли да видим слисаните им физиономии. Явно коджабашията не знаеше как да се държи. Мюбарекът му прошепна няколко думи, след което съдията заповяда на заптиетата:

— Хванете го! Затворете го в мазето!

Той посочи към мен.

Заптиетата се приближиха със саби в ръце.

— Назад! — извиках им аз. — Ако някой ме докосне, ще го застрелям!

Насочих двата си пистолета срещу тях и в следващия миг заптиетата изчезнаха. Скриха се сред зяпачите.

— Защо се гневиш? — попитах аз съдията. — Защо стоиш, а не седнеш? Накарай мюбарека да стане и седни на мястото му!

Из множеството се понесе шепот. Това, че бях обидил коджабашията, все още им се струваше в границите на възможното, но че засягах и светеца — им се струваше безразсъдно. Започнаха да мърморят.

На коджабашията му беше вдъхната значителна смелост. Той гневно ми изкрещя:

— Все едно кой си, чужденецо, но за подобно нахалство ще те накажа най-строго. Мюбарекът е свят човек, любимец на Аллаха, чудотворец. Ако иска, може да направи така, че от небето върху теб да се изсипе огън!

— Млъкни, коджабаши! Ако искаш да говориш, поне кажи нещо по-умно! Мюбарекът не е нито светец, нито чудотворец. Той е по-скоро престъпник, мошеник и чудовище!

От тълпата се чуха заплашителни викове. Но най-силен беше гласът на самия мюбарек. Той стана, протегна ръка към мен и извика:

— Той е гяур, неверен кучи син. Проклинам го. Нека под него се отвори адът и бездната го погълне. Злите духове ще го…

Но не можа да продължи. Моят дребен хаджия беше замахнал и така го удари с камшика, че старият грешник млъкна и подскочи високо във въздуха.

Както се оказа, това беше голямо предизвикателство. След миг на заплашителна тишина от всички страни сред зяпачите се разнесоха гневни викове. Стоящите по-назад напираха. Моментът можеше да стане съдбоносен. Тогава аз бързо застанах до мюбарека и извиках възможно най-силно:

— Рахат, сюкют! ^[1] Ще ви докажа, че имам право. Халеф, дай огън! Гледайте, хора, кой е мюбарекът и кой ви мами! Виждате ли тези патерици?

С дясната си ръка хванах мошеника за тила и превих тънкия му врат. С лявата разтворих кафтана му. Наистина, отстрани висяха патериците. Имаха подвижна сглобка и можеха да се сгъват. Видях също, че вътрешната страна на кафтана му има цвят, различен от външната. Дрехата беше с много джобове. Бръкнах в първия попаднал ми от тях и напипах нещо космато. Извадих го. Беше перука, точно като рошавата, сплъстена коса на просяка.

Негодникът толкова се изплаши, че забрави да се съпротивлява. Но после започна да вика за помощ и да удря с ръце край себе си.

— Оско, Омар, хванете го! Дръжте го здраво дори и да го заболи!

Двамата го сграбчиха и сега двете ми ръце бяха свободни. Тъй като Халеф беше доближил една от лампите, странната ни групичка беше добре осветена и присъстващите можеха добре да виждат всичко. Стояха спокойно.