«Наследниците на Винету»

Карл Май

Наследниците на Винету

Предзнаменование

Беше утринта на един прекрасен, топъл, изпълнен с надежди пролетен ден. Един мил, ласкав слънчев лъч надникна през прозореца към мен и каза: «Бог те поздравява!». В същия момент «Херцле» се качи от нейния партер и ми донесе първата сутрешна поща, предадена й току-що от пощальона. Тя седна срещу мен, както по няколко пъти на ден, и заотваря писмата, за да ми прочете съдържанието. Но още преди да е могла да се захване с тая работа, чувам да прозвучават въпросите: «Коя е „Херцле“? Та нали така всъщност не се казва никой. Това трябва да е някакво галено име.»

Да, това действително е галено име. То води произхода си от първия том на моите «Ерцгебиргски селски истории». Там се среща едно «Мустербергле», едно «Мустердьорфле», едно «Мустергертле» и едно «Мустерхойзле», в което живее «Херцле» със своята майка. Това «Херцле» е, ако не физическото, то все пак духовното отражение на моята жена и ако аз портрета — докато работех по него — толкова много обикнах, че го нарекох «Херцле», то се разбира изцяло от само себе си, че това име малко по малко се пренесе и върху оригинала. Но не за всички случаи! Когато на небето, да речем, са надвиснали облаци, но за които винаги единствено аз съм бил виновен, то казвам аз «Клара». На път ли са тези облаци да изчезнат, казвам «Клерхен» (Кларичка). А разкарали ли са се, казвам «Херцле». Жена ми обаче никога не казва нещо друго, освен «Херцле», защото тя именно никога не създава облаци.

Докато горният етаж съдържа моите стаи, тя притежава целия партер на къщата. Там хазяйничи като неуморен, прилежен ангел-къщовник, приема все по-многобройните визити на мои читатели и отговаря на ред писма, чието собственоръчно уреждане на мен самия е невъзможно. Прочита ми обаче всички, като до такава степен е навикнала с нещата, че особено важните оставя временно настрани, пазейки ги за края на четенето.

Така и днес. Когато всичко друго бе приключено, останаха две неща, които още от пръв поглед ни се бяха видели необикновени и по тая причина отделени, а именно едно писмо от Америка и едно антропологическо списание от Австрия. В последното заглавието на една дълга статия бе подчертано със синя линия. То гласеше: «Измирането на индианската раса в Америка и насилственото й изместване посредством кавказци и китайци». Помолих Херцле веднага да ми прочете статията, понеже случайно имах необходимото време. Авторът беше добре известен и изтъкнат университетски професор. Пишеше с голям сърдечен плам и всичко, което казваше за «червенокожите», беше не само доброжелателно, а и правдиво. Бих желал да му стисна ръката за това. Но той допускаше една грешка — колкото глобална, толкова и непонятна. С други думи, бъркаше индианците от Съединените щати с цялата раса, разпространена по Северна и Южна Америка. Бъркаше по-нататък духовната летаргия на расата с нейната физическа смърт. И като че търсеше главната задача на човешкия род в развитието на народностите в тяхната цялост и индивидуалитет, а не във все по-популяризиращата се концепция за постепенното обединяване и сливане на всички племена, народи, нации и раси до сформирането на един-единствен, велик, извисяващ се над всичко животинско благороден Човек. Едва тогава, когато човечеството излезе отвътре, значи от самото себе си, до тази хармонична, от Бога пожелана да се роди личност, ще приключи напълно оформянето на истинския «човек» и Рая отново ще се отвори за нас — смъртните до този момент.

Писмото от Америка беше дадено на пощата най-вероятно в «Далечния запад», но къде, това не можеше да се разбере от неотворения плик, тъй като по двете му страни се мъдреха толкова много щемпели и написани на ръка селищни имена, че всичко беше станало нечетливо. Единствено адресът, навярно поради своята чисто индианска лаконичност, беше запазил първоначалната си яснота. Той се състоеше само от три думи и гласеше:

Май Радебойл. Германия

Отворихме плика и извадихме парче хартия, отрязано видимо с някакъв голям нож, вероятно bowie knife, и после сгънато. То съдържаше следните редове на английски — аз естествено ги превеждам, — написани от тежка, непривикнала с молива ръка:

«До Олд Шетърхенд.

Ще дойдеш ли на Маунт Винету? Аз съвсем сигурно. Може би дори и Ават Ниах, столетникът. Виждаш ли, че умея да пиша? И че пиша на езика на бледоликите?

Вагере Тей, вождът на шошоните»

Когато прочетохме писмото, аз погледнах изненадано Херцле. Не че ни учудваше фактът, че сме получили писмо от Далечния запад, и то от индианец. Това се случваше често. Но че писмото идваше от вожда на индианците змии, който никога досега не ми беше писал, ето кое ме караше да се чудя. Неговото име Вагере Тей означава «Жълтия елен». Ще помоля да се направи справка за него в книгата ми «Коледа». По онова време, значи преди повече от тридесет години, той беше още млад и доста неопитен, но добър, честен човек, и на мен, и моя Винету беше станал верен, благонадежден приятел. Неговият баща Ават Ниах беше над шестдесетгодишен — един съвършено почтен мъж, и голямото влияние, което притежаваше, винаги само за наше добро бе използвал. Напредналата му възраст, а и понеже никога повече не чух за него, бяха причина да го смятам за покойник. Но от писмото сега разбрах, че е все още жив и се намира в добро физическо и душевно състояние. Защото ако не беше такъв случаят, на пишещият нямаше да е възможно да каже, че върховният предводител на шошоните може би също ще отиде с него на Маунт Винету.

Аз наистина нямах ни най-малка представа къде се намира тази планина. Знаех само, че апачите искали да се споразумеят с приятелските племена да нарекат някоя планина — отличаваща се по своето положение, особеност и важност, на името на своя най-обичан вожд. А че това се бе случило — не знаех нищо и още по-малко ми е било съобщено на коя планина се е паднал изборът. Но доколкото можех да размисля, нямаше да е някоя, намираща се извън района, из който се движеха апачите. И понеже индианците змии имат своите биваци и пасища на много дни на север от тях, то беше изключителен прецедент, че човек, наброяващ сто лета, се счита способен да направи това пътуване — подтикван не от нужда, а единствено от своето запазило младостта си сърце.

И защо възнамеряваше да отиде той със сина си толкова далеч на юг? Това не знаех. И с най-задълбочено размишляване не намерих задоволителен отговор на този въпрос. Не можех да сторя нищо друго, освен да чакам дали и от друга страна ще се появи подобна кореспонденция. Да се отговори на писмото, бе невъзможно, тъй като не ми бе известно настоящето местопребиваване на двамата вождове. При всички случаи обаче нямаше да е маловажна причината, която ги заставяше да навестят толкова отдалечено разположената от тях територия на апачите. Приех, че тази причина не е от тесен, чисто личен характер, а има някакво по-общо значение. И тъй като моят адрес беше известен отвъд океана, и аз се намирах в кореспонденция с много лица, живеещи там, за които съм разказвал в книгите си, то смеех все пак да се надявам, че скоро ще науча нещо по-подробно.

И както го мислех, така и стана! Няма и две седмици по-късно пристигна второ писмо, ала от страна, от която ни най-малък признак на живот или чак пък писмо не съм очаквал. На плика се виждаше съвсем същият адрес, а написаното на английски съдържание гласеше, преведено, както следва:

«Ела на Маунт Винету за голямата, последна битка! И ми дай най-сетне скалпа си, който ми дължиш вече в продължение на две поколения! Това нареди да ти пишат:

Токайхун, вождът на команчите ракуро»

А само седмица по-късно получих — отново със същия адрес — следното писмо:

«Ако имаш кураж, ела на Маунт Винету! Моят единствен куршум копнее по теб!

Тангуа, най-старият вожд на кайовите

Написано от Пида, неговият син и сегашен вожд на кайовите, чиято душа поздравява твоята.»

Тези две писма бяха във висша степен назидателни, и то не само в психологическо отношение. Изглеждаше едва ли не, че са диктувани от Токайхун и Тангуа на едно и също място и под едно и също въздействие. Двамата ме мразеха все така непримиримо, както някога. Особено характерно бе, че синът на Тангуа ме поздравяваше въпреки тази омраза, ала на мен не ми бе трудно да разбера признателността му. Но по-важно, много по-важно от всичко беше, че дори враговете на апачите се канеха да идат нагоре към Маунт Винету. Тук се споменаваше за някаква «голяма, последна битка». Това звучеше крайно опасно. Започнах сериозно да се угрижвам. Да не би пък отвъд океана да имаше някой стар, някогашен противник, който сега, в дните на моята старост, искаше да си направи шега, да ме поднесе и да ме накара да предприема едно наивно пътуване до Америка? Но след половин месец получих следното писмо, пуснато в Оклахома и представляващо за мен документ, на който напълно можех да се доверя:

«Мой скъпи, бели братко!