«През дебрите на Балкана»

Карл Май

През дебрите на Балкана

Първа глава

Ковачът Шимин

Не беше минало много време, откакто ние с Халеф, Омар и Оско напуснахме Адрианопол, придружавани от тримата гавази, когато чухме зад себе си тропот на копита. Обърнахме се и видяхме един конник, който се опитваше да ни настигне, яздейки в галоп. Спряхме, за да го изчакаме, и скоро разпознахме Малхем, пазача на портата на Хулам. Яздеше върху тежко натоварен кон, от който слезе, щом ни настигна.

— Селям — поздрави той кратко.

Отвърнахме на поздрава му, а в отговор на въпросителните ни погледи той ми обясни следното:

— Прощавай, ефенди, че ви бавя! Господарят ми заповяда да ви последвам.

— Защо — попитах аз.

— За да ви доведа този кон.

— Какво си натоварил на него?

— Провизии и други необходими неща, които сигурно ще ви потрябват.

— Ние и бездруго имаме запаси за доста дни!

— Моят господар смята, че е възможно онези, които преследвате, да се отклонят от пътя. Ако тръгнат през планините, ще можете да намерите храна за конете си, но не и за себе си.

— Господарят ти е много добър, но този тежко натоварен кон само ще ни бави по време на ездата.

— Заповядано ми беше да го доведа. Подчиних се. Варън салък иле Аллах йолунуз ачъколсун! (Останете си със здраве. Аллах да ви помага в пътуването!)

Той метна юздите върху шията на коня и бързо се отдалечи към града.

Халеф веднага обърна коня си и попита:

— Да го настигна ли, ефенди?

— Защо?

— Ще го хвана и доведа. Трябва да се подчини на волята ти!

— Не, остави го да върви. Нямаме време за губене.

— Какво ли има във вързопите?

— Сега това не ни интересува. Ще видим довечера, когато и бездруго спрем заради тъмнината. Хвани поводите на коня. Продължаваме напред!

Отново потеглихме. Яздех отпред, а останалите ме следваха. Трябваше да търся следи, въпреки че едва ли щях да намеря.

Пътеката, по която се движехме, трудно можеше да се нарече път, но беше доста оживена. И дребният хаджия беше много прав, като каза, че е много по-лесно да се открият следите на някой преследван в Сахара, отколкото тук. Затова насочих вниманието си не към самия път, а по края му, намиращ се срещу брега на реката. Въпреки че не намирах следите на тримата ездачи, които вероятно се бяха отклонили от посоката, в която се движехме, бях почти сигурен, че са някъде пред нас.

Срещахме конници, тежко натоварени коли и пешеходци, но никого не попитах. Бегълците бяха минали оттук предишната вечер и никой от идващите срещу нас хора не би могъл да ги срещне.

Не спрях и до струпаните на малки групи къщурки, край които минавахме, тъй като пътят не се разклоняваше и Баруд ал Амасат не би могъл да поеме в друга посока. Но като стигнахме до селцето Букьой, от което няколко пътеки се отклоняваха настрани, спрях и попитах първия срещнат:

— Селям! Има ли в това място, Аллах да го благослови, бекджия^[1]?

Човекът, когото спрях, носеше на кръста си огромен сарас, а в дясната си ръка имаше дебела тояга. Върху феса му бе метнато покривало, което някога може би е имало някакъв цвят, но сега се бе втвърдило от мръсотия. Беше бос. Той ме гледа известно време, а после насочи погледа си и към придружителите ми.

— Е? — подканих го аз нетърпеливо.

— Сабр, сабр! (Търпение, имай търпение!) — отговори той. Подпря се на тоягата си и подложи на подробен оглед осанката на дребния хаджия. Халеф Омар обаче посегна към седлото, измъкна камшика си и попита:

— Случайно да знаеш какво е това? Запитаният веднага зае войнствена поза, грабна сабята си и отговори:

— А ти това, дребосъко?

Дребосък! Никоя друга дума не обиждаше Халеф така, както тази. Той се приготви за бой, но аз бързо смушках коня си, застанах между двамата и предупредих:

— Не прибързвай, Халеф! Човекът ще отговори на въпроса ми.

Извадих от джоба си дребна монета, показах я на мъжа със сабята и повторих:

— И така, има ли тук бекджия?

— Ще получа ли парите? — попита той.

— Да.

— Дай ги тогава!

— Първо отговора!

— Да, има бекджия. Хайде, дай парите! Дадох му няколко дребни медни монети.

— Вземи! — казах аз. — Къде живее бекджията? Той прибра парите, сви рамене и хилейки се, попита:

— Ще платиш ли и за този отговор?

— Вече ти платих!

— За първия въпрос, да, но не и за втория.

— Добре, ето ти още две монети по пет пари! И така, къде живее бекджията?

— Там, в последната къща — отговори човекът, сочейки към една постройка, която той наистина нарече къща, но тя не заслужаваше дори и определението колиба, защото приличаше на обор. Отправихме се натам. Като стигнахме до порутеното едноетажно жилище, аз слязох от коня, за да вляза в дупката, служеща за вход и изход. Но в този момент оттам излезе една жена, примамена от тропота на конете ни.

— О, язък! Ач гьозюню! (О, горко ми! Внимавай!) — извика тя и бързо отстъпи назад.

Всъщност лицето й не беше забулено, за което не бяхме виновни ние. И тя беше боса. Тялото й бе увито в старо парцаливо парче плат, а косата й приличаше на кече. Лицето й пък месеци наред не бе виждало вода.

Мислех си, че жената повече няма да се появи. Едва след като нетърпеливо й извиках няколко пъти, жената все пак излезе. Пред лицето си държеше дъното на счупена кошница. През процепите на сплетените пръчки тя можеше да ни вижда, без ние да сме в състояние да се наслаждаваме на красотата й.

— Какво искате? — попита тя.

— Тук ли живее бекджията? — попитах аз повторно.

— Да.

— Ти сигурно си жена му?

— Единствената му жена — отговори тя гордо, за да подчертае, че само тя притежава сърцето на своя среднощен паша.

— Той вкъщи ли е?

— Не.

— Къде е?

— Излезе.

— Къде отиде?

— По служба.

— Но нали сега не е нощ!

— Той надзирава поданиците на падишаха не само през нощта, но и през деня. Той не е само бекджия, но и слуга на кехаята, чиито заповеди трябва да изпълнява.

Кехаята е управителят на селището. Тогава си спомних за мъжа, с когото бяхме говорили преди малко. Обърнах се и наистина той бавно и гордо се приближаваше към нас.

Това беше прекалено. Направих мрачна физиономия и тръгнах срещу него.

— Ти си бекджията, нали? — попитах го аз.

— Да — отговори той със самоуверен тон.

Хаджи Халеф Омар забеляза, че настроението ми се развали, и плътно приближи коня си до пазача на деня и нощта, като не сваляше поглед от мен. Разбрах какво иска и му кимнах утвърдително.

— Защо не ни го каза, като говорихме с теб одеве? — попитах аз.

— Не сметнах за необходимо. Имаш ли още пари?

— За теб колкото искаш. Сега ще ти платя предварително за следващите въпроси.

Дадох знак на Халеф и камшикът му изплющя върху гърба на пазача на поданиците на падишаха. Той се опита да отскочи назад, но дребният хаджия стабилно седеше на коня си и притисна мъжа до стената, като продължаваше да го налага с камшика.