«През пустинята»

Карл Май

През пустинята

Първа глава

Опасно пътуване

— Наистина ли, сихди, искаш да останеш гяур, неверник, по-жалък от псе и по-отвратителен от плъх, който яде само нечистотии?

— Да.

— Сихди, аз мразя неверниците и се радвам, че след смъртта си отиват в джехенна^[1], там, където живее дяволът. Но теб искам да спася от вечната гибел, която ще те сполети, ако не се обърнеш към екраар бил лисан (към правата вяра). Ти си много по-добър и по-различен от другите господари, на които съм служил, и затова ще те спечеля за правата вяра, щеш или не щеш.

Така говореше Халеф, моят слуга и водач, с когото се промъквахме през клисурите и овразите на Джебел Аурес, а след това се спуснахме към Дра ал Хауа, за да стигнем през Джебел Тарфауи до Седада, Крие и Дгаше, откъдето минаваше пътят за Фетнаса и Кбили, през прочутото с мрачната си слава Шот^[2] ал Джерид.

Халеф беше чудато човече. Толкова дребен, че едва ми стигаше до под мишниците, и на всичко отгоре така кльощав и тънък, та би могло да се твърди, че е престоял най-малко десет години между листовете попивателна в някой хербарий. А личицето му почти не се виждаше под големия тюрбан, чийто диаметър беше най-малко половин метър. Бурнусът^[3] му, който някога е имал бял цвят, е бил правен за някой много по-едър човек, така че щом слезеше от коня и се опиташе да върви, трябваше да го повдига, както дама роклята си за езда. Но въпреки невероятната му невзрачност човек трябваше да внимава с този дребосък. Той имаше изключително остър ум, беше много смел и сръчен, а с издръжливостта си можеше да преодолее и най-големите трудности. Тъй като владееше всички диалекти, които се говореха от Уеляд Бу Седа до устието на Нил, той се ползваше с пълното ми доверие и аз се отнасях с него повече като с приятел, отколкото като със слуга.

Всъщност Халеф имаше едно качество, с което понякога доста ми дотягаше: беше фанатичен мюсюлманин и от любов към мен бе решил да ме спечели за исляма. И ето че сега пак се беше заел с един от поредните си безплодни опити да направи това, а на мен ми идеше да избухна в смях, толкова комично изглеждаше в този момент.

Аз яздех малък, полудив берберски жребец, поради което краката ми се влачеха по земята. Халеф обаче, за да подчертае изключителната си външност, си беше избрал една стара и мършава, но страшно висока кобила (хаси-фердшаан) и седейки върху нея, можеше да ме гледа отвисоко. Той разговаряше с мен много оживено: мяташе краката си, които не стигаха до стремената, размахваше мършавите си кафяви ръчички из въздуха и докато говореше, правеше такива физиономии, че аз полагах всички усилия да остана сериозен.

Като не отговорих на последните му думи, той продължи:

— Знаеш ли, сихди, какво става с гяурите след смъртта им?

— Какво?

— След смъртта си всички хора, независимо от това дали са мюсюлмани, християни, евреи или нещо друго, попадат в бараш.

— Това състоянието между смъртта и възкръсването ли е?

— Да, сихди. От това състояние всички излизат събудени от звука на тръби, когато дойдат ал Джоом ал ахър (денят на Страшния съд) и ал ахирет, краят. Тогава всичко загива освен ал курс (Божият трон), ал рух (Светия дух), ал лаух ал мафус и ал калам (дъската и калема на Божието провидение).

— И нищо друго ли не оцелява?

— Не.

— Ами раят и адът?

— Сихди, ти си умен и мъдър. Веднага забеляза какво пропуснах и затова е страшно жалко, че искаш да си останеш проклет гяур. Но аз се заклевам в брадата си, че ще приемеш правата вяра, щеш или не щеш.

При тези думи по челото на Халеф се появиха шест заплашителни бръчки, той подръпна седемте косъма на брадичката си, осемте влакна вдясно и деветте вляво от носа си, всичко това наречено мустаци, размаха крака из въздуха и със свободната си ръка така здраво сграбчи гривата на кобилата, сякаш тя беше дяволът, от когото трябваше да бъда изтръгнат.

Смутено по такъв жесток начин в размишленията му, животното направи опит да подскочи напред, но тъй като веднага си спомни за достопочтената си възраст, отново гордо се вглъби в себе си. Халеф обаче продължи речта си:

— Да, дженнет (раят) и джехенна (адът) също трябва да останат, защото къде иначе ще отиват блажените и прокълнатите?

Преди това обаче възкръсналите трябва да минат по моста Сърат, който се извива над ал Халахк, бездната на гибелта, и е тесен и остър като острието на добре наточен меч.

— Забрави още нещо — забелязах аз.

— Какво?

— Появата на Деджаал.

— Наистина! Сихди, ти познаваш Корана и всички свещени книги и не искаш да приемеш правото учение! Но не се безпокой. Ще направя от теб вярващ мюсюлманин! И така пред съда ще се появи Деджаал, когото гяурите наричат Антихрист, нали така, сихди?

— Да.

— После за всеки се отваря ал китааб (книгата), в която са записани неговите добри и лоши дела, и се тегли чертата (ал хесаб), проверка на направеното от него. Тя трае повече от петдесет хиляди години. Време, което за добрите отминава като миг, а на лошите им се струва цяла вечност. Това е ал хюкм (претеглянето на всички човешки дела).

— А след това?

— След това се произнася присъдата. Хората с повече добри дела отиват в рая, а невярващите грешници попадат в ада, но грешните мюсюлмани ги наказват само за известно време. Е, виждаш ли, сихди, какво те чака дори и да си извършил повече добри, отколкото лоши дела? Но ти трябва да бъдеш спасен! Трябва да дойдеш с мен в дженнет (в рая), защото дори и да не искаш, ще те накарам да смениш вярата си!

Изразявайки тази своя увереност, моят спътник отново за-махна с крака така, че старата кобила учудено го изгледа с ококорени очи и наостряйки уши.

— А какво ме очаква във вашия ад?1 — попитах го аз.

— В джехенната гори ен нар (вечният огън). Там текат потоци, които така вонят, че прокълнатият не пожелава да пие от тях въпреки изгарящата го жажда. Освен това има ужасни дървета. Едно от тях е страшното дърво саккум, на което растат дяволски глави.

— Бррррр!

— Да, сихди, зловещо е. Владетелят на джехенна е ангелът на изкушението Табек. Адът има седем кръга, към които водят седем врати. В Джехеннем, първия кръг, грешните мюсюлмани трябва да се каят, докато се пречистят. Ладха, вторият кръг, е за християните. Хутхама е третият — за евреите. Сааир — четвъртият — за сабиер. Сакаар — петият — за магьосниците и поклонниците на огъня, а Джехим — шестият — за всички, които почитат идоли или фетиши. Но седмият кръг Заовиат, наречен още Дерк асфал, е най-дълбокият и опасният — в него отиват всички лицемери. Във всички тези кръгове деветнайсет зли духове мъкнат прокълнатите през огнени потоци, като ги карат и да ядат от растящите по дървото саккум дяволски глави, които пък после разкъсват вътрешностите им. О, сихди, довери се на Пророка, за да не оставаш задълго в джехенна!

— Тогава пък ще ида в нашия ад, който не е по-малко страшен от вашия — отвърнах аз.

— Не вярвам, сихди! Кълна се в Пророка и всички халифи, че ще идеш в рая! Да ти го опиша ли?

— Какво има там?