«Сатана и Юда»

Карл Май

Сатана и Юда

Първа глава

Отново в Дивия Запад

От последните описани събития бяха изминали вече четири месеца, в първите три от които един безкрайно скъп за мен живот се бори със смъртта, и то с много променлив успех. Имам предвид моя приятел Винету.

Колкото и кратък да беше престоят ни в Африка, неговата иначе толкова жилава и устойчива натура все пак бе повалена от болест. В Марсилия бързо намерихме удобен случай да отплаваме за Саутхемптън. Веднага щом корабът потегли, Винету се видя принуден да легне. Прилоша му и отначало помислихме, че това е резултат от морската болест, обаче след като видяхме, че неразположението му не минава, се обърнахме за съвет към корабния лекар. Той установи тежко заболяване на жлъчката и на черния дроб, което заплашваше да се развие в много опасна посока. Когато пристигнахме в Саутхемптън, апачът беше толкова слаб, че се наложи да го пренесем на брега. Беше немислимо да продължим пътуването си. Емъри, когото тук познаваха добре, нае в околностите на пристанищния град, наричан от хората «Градината на Англия», една от многобройните вили, където се настанихме заедно с пациента. С лечението му се заеха двама от най-способните лекари на града.

Винету, заставал стотици пъти пред смъртта, без да му мигне окото, трябваше да се бори сега с един скрит и коварен враг, който не се предаваше. Ту изглеждаше, че Винету ще бъде победен, ту отново настъпваше подобрение, което обаче траеше твърде кратко. Естествено, не можехме да мислим за нищо друго освен за оздравяването на нашия скъп приятел. Сменяхме се да седим ден и нощ край леглото му и правехме всичко, което бе нужно, за да пропъдим вероломния неприятел. Но едва на тринайсетата седмица лекарите ни заявиха, че най-лошото е минало и че болният се нуждае само от щадене и почивка!

Щадене и почивка! Когато чу тези две думи, апачът се усмихна, макар да беше станал само кожа и кости, тъй че усмивката му по-скоро приличаше на болезнена гримаса.

— Щадене ли? — попита той. — Нямам време за това. И почивка? Нима Винету може да си почине в това легло и в тази страна? Дайте му неговата прерия и неговата девствена гора и едва тогава бързо ще възстанови своите сили! Трябва да тръгваме на път! Моите братя знаят каква бърза работа ни зове отвъд океана.

Добре го знаехме. Работата наистина беше бърза. Но един човек, който току-що се беше отървал от тежка смъртоносна болест, би трябвало да избягва всякакво бързане и препиране.

Естествено, бяхме направили всичко според възможностите си, за да осуетим плановете на двамата Мелтън да присвоят богатството, възлизащо на милиони. Двамата мерзавци бяха убили младият Хънтър в Африка и бяха отплавали за Америка — там, използвайки голямата прилика на младия Мелтън с убития, както и откраднатите документи, те се канеха да заграбят наследството му, което иначе щеше да се падне на него. Като стана ясно, че ще ни се наложи да останем дълго време в града, още с пристигането си в Саутхемптън аз незабавно телеграфирах на младия адвокат Фред Мърфи в Ню Орлиънс. И тъй като депешата не се върна като «недоставима», приех, че той я е получил. Веднага след изпращането й аз му написах и едно дълго писмо, в което го запознах с нашите преживявания и подробно го осведомих за всичко, което бяхме узнали. Освен това го помолих да поиска задържането на двамата Мелтън още при появяването им в Ню Орлиънс и до пристигането ни да ги тикне в някой сигурен затвор.

След около три седмици получих отговора му. Благодареше ми за моите сведения и ме уведомяваше, че те вече са допринесли за желания от мен резултат. Като приятел на Смол Хънтър той бил положил толкова усилия за издирването му, както и изобщо по цялата тази работа, че бил назначен от съда за управител на наследството. Незабавно бил известил властите за телеграмата и за моето писмо, а после и двете били приложени към преписката по делото. Малко по-късно мнимият Хънтър,. младият Мелтън, наистина се появил и бил задържан заедно с баща си. Младият Мелтън толкова много приличал на истинския Хънтър и с такива подробности бил посветен дори в най-незначителните и най-интимни неща от живота му, че без моето писмо съвсем сигурно са щели да го вземат за неговата жертва и без никакви колебания са щели да му присъдят богатото наследство. Ала следствието установило, че стъпалата му били съвсем нормални, докато всички, които познавали истинския Хънтър, много добре знаели, че той имал по шест пръста на краката си.

Ето това ми пишеше адвокатът. Същевременно той ме молеше да му изпратя документите, с които разполагах и които бяха необходими за пълното доказване на вината на двамата измамници. Фред Мърфи се опасяваше, че ние, тримата свидетели, може още дълго време да бъдем възпрепятствани да пристигнем в Америка, и че било в интерес на истинските наследници съдебното дело да приключи възможно по-скоро.

Трябваше да призная, че той беше прав, и все пак чувах дълбоко в себе си вътрешен глас, който ме предупреждаваше да не изпълнявам това негово желание. В един крайморски град като Саутхемптън пристига по-значителната чуждестранна преса. Разполагах с три от най-четените вестници на Ню Орлиънс, но нито един от тях не споменаваше макар и съвсем накратко за този случай. Това не можеше да не ми направи впечатление.

— Сигурно властите са решили да държат в тайна цялата работа — обади се Емъри, за да обясни мълчанието на пресата.

— Но защо! — попитах аз.

— Хмм! И аз не виждам причина.

— Аз пък още по-малко намирам обяснение, още повече че отвъд океана хората нямат задръжки да изнасят какви ли не въпроси пред широката общественост. Даже като юристи или криминалисти янките не са от онези, които ще пазят тайна, а в нашия случай една публикация е повече от уместна, тъй като чрез нея ще бъде събран съкрушителен материал срещу двамата Мелтън. Убеден съм в това.

— Well! И аз също.

— Не разбирам подобна потайност. Даже ми се струва подозрителна.

— Значи не искаш да изпращаш документите, а?

— Не. И ще го пиша на адвоката. Ще му кажа, че тези книжа са твърде важни, за да ги поверявам на случайностите, както и на възможните злополуки в морския транспорт. И ако наистина е свестен и предпазлив юрист, в което досега нямам причина да се съмнявам, той може само да ме похвали.

И така, писах му и пак след почти три седмици получих ново писмо, в което Фред Мърфи напълно разбираше моята предпазливост, но ме молеше да му изпратя документите по някой сигурен човек. И това не направих, защото до този момент вестниците от Ню Орлиънс продължаваха да мълчат по въпроса, не му отговорих, а и той повече не ми писа. Затова предположих, че навярно ми се сърди заради моята въздържаност и е решил да изчака пристигането ми.

Писах и друго писмо, до госпожа Вернер и нейния брат Франц, цигуларя. И на тях им разказах най-подробно за резултатите от издирването на Смол Хънтър и им дадох уверението си, че със сигурност ще получат наследството, което двамата Мелтън се канеха да задигнат с измама. Страшно много се радвах, че можех да им изпратя една толкова хубава новина. И макар че не получих отговор, това не ме смути. Сан Франциско беше по-далече от Ню Орлиънс, а не беше изключено получателите да са сменили жилището си или дори да са се преместили в друг град. Вероятно бяха получили писмото ми, защото Франц ми беше дал правилния адрес, а в случай на промяна той несъмнено би се погрижил пощата да им бъде препращана до новото жилище.

Когато оздравяването на Винету бе напреднало дотолкова, че му разрешиха да се разхожда на открито, предложих той да остане в града до пълното си възстановяване, а аз да отида сам в Ню Орлиънс. Винету ме погледна учудено и попита:

— Моят брат сериозно ли говори? Нима моят брат забрави, че Олд Шетърхенд и Винету са едно цяло?

— В случая се налага да направим изключение. Работата е много спешна, а ти не си съвсем оздравял.

— Винету ще оздравее по-бързо по Голямата вода, отколкото тук в тази голяма къща. Той ще тръгне с теб. Кога смяташ да пътуваш?

— Е, най-вероятно няма да е веднага. Ти не ме пускаш да тръгна сам, а аз не желая да те изложа на опасността да бъдеш повторно повален от болест. Ще стане по-лошо от всичко дотук.

— И все пак ще пътуваме! Аз искам така! Нека моят брат се осведоми кога тръгва следващият кораб за Ню Орлиънс. Ще се качим на него. Хау!

Изговореше ли тази дума, това бе сигурен признак, че всяко възражение и каквото ида било опониране е безполезно. Следователно бях принуден да се примиря.