«Смъртта на императора»

Карл Май

Смъртта на императора

1. От Барселона до Веракрус

В старинния испански родов замък на графовете де Родриганда и Севиля вече от около седемнадесет години господстваше самозваният граф Алфонсо и неговите родители: Клариса и адвокатът Гаспарино Кортейо. Една вечер в началото на 1867 година последните двама седяха удобно на софата в едно от многобройните помещения на замъка. Пращящият във великолепната мраморна камина огън разпространяваше приятна топлина.

В един момент на вратата тихо се почука и влезе един слуга. Донесе пощата, която току-що бе доставена от куриера. След отдалечаването му Кортейо огледа пликовете.

— От Мексико! — изтръгна се от устата му при вида на едно писмо.

Разтвори го припряно и се зачете. Погледът му стана втренчен, изпусна дълбока, тежка въздишка и падна назад върху възглавницата на дивана. Клариса го наблюдаваше уплашено. Тя взе писмото от ръката на намиращият се в почти несвяст адвокат и на свой ред прочете следните редове:

«Скъпи чичо!

Пиша ти спешно от хасиендата дел Ерина, защото се случиха важни и ужасни събития. Граф Фернандо успял да избяга от робството и се върна. Но това не би било все още чак толкова лошо, ако не се бе стоварил втори удар на съдбата.

За мой най-голям ужас се появиха и другите наши врагове, за които отдавна си правехме илюзии, че са мъртви. При Фернандо се намират: Стернау, двамата Унгер, Бизоновото чело, Мечешко сърце, Ема Арбелец, Каря и Мариано!!! Ландола ни е измамил! Всички онези, които трябваше да погуби, са до един живи. Той ги бил свалил на някакъв самотен остров, откъдето сега са се измъкнали. Пребивават във форт Гуаделупа при нашия враг Хуарес.

Татко не е тук. Изпратих след него новината, за да вземе ответни мерки. Не ни ли провърви да обезвредим гореспоменатите, изгубени сме.

С най-голямо вълнение: твоя племенница Хосефа»

Читателката също така малко като съюзника си подозираше, че нещата отдавна вече са изпреварили описаните в писмото факти. Не само неприятелите на Кортейо, но и самите Пабло и Хосефа по това време вече се намираха в ръцете на зловещия доктор Хиларио. Ръката на Клариса се отпусна безсилно с писмото.

— Всички те са още живи! Каква ужасна беда! Не можем да се насладим на спокойствие на плодовете на нашия труд!

— Зарежи вайканйята! — посъветва другият мерзавец. — Те доникъде няма да ни отведат. Сега трябва да се действа! Ето значи как отново ще си имаме работа с дон Фернандо, Пабловата мекосърдечност си отмъщава!

— Не е било само мскосърдечност! Нали ти самият заяви, че зад тая привидна мекост се крие изнудване.

— Разбира се, било е с причина. Той има дъщеря, а аз син. Моят син е наследник на графството и трябвало да се ожени за Хосефа, за да може момичето да извлече своята облага. Алфонсо не пожелал. И макар че оставихме Пабло и Хосефа да се наслаждават на мексиканските благини, те така и няма да ни се разкрият с намеренията си.

— Имаш право, Гаспарино. Но какво мислиш за появата на останалите? Според мен това е някакъв трик от страна на Хосефа.

— Не. Убеден съм, че Ландола по собствена инициатива е оставил жива цялата оная насмина.  — Но с каква цел? То си е само в негова вреда.

— Сега, да, но не и ако не им се бе удало да се измъкнат, аз наистина богато му се разплатих за услугата, но той обича да взема колкото е възможно повече. Ландола е държал в ръцете си свободата на пленниците. Това е било тръстиковото стебло, с чиято помощ е можел да ме изсмуче. Само едно не проумявам — как така още не се е захванал.

— Все ще напомни за себе си!

— Този негодяй! — избухна яростно Гасиарино. — Като си помисля колко ловко бе скроено всичко! Родриганда бяха напълно обезвредени. Граф Мануел през всичките тия години не бе в състояние да предприеме и най-малкото срещу нас. Аз често вътрешно съм се надсмивал над безпомощността на стария, в която го поставя собственият му наследствен закон. Да зяпа отдалеко как си седят лешоядите в гнездото, от което са изхвърлили благородния сокол и малките му! Наистина си беше за смях! А сега? Всички наши завоевания са поставени под въпрос от алчността на тоя Ландола и ние сме отново там, където бяхме преди седемнайсет години. Просто да полудееш!

— И какво ще правим сега? Тия, дето се появиха, на всяка цена трябва да изчезнат час но-скоро.

— Тая работа предоставям на моя брат. За мен има една персона, която за момента е по-важна от всички там Стернаувци и Мариановци — Ландола. Без неговите свидетелски показания много нещо не може да се докаже.

— В такъв случай трябва да го убиеш.

— По-напред се налага да проведа един разговор с него. Вероятно ще е по-добре да остане жив, додето може да бъде полезен.

— Дали е все още в Барселона?

— Да. Изглежда е забъркал някакво неблагоразумие в Германия, тъй като е принуден да се крие дори от испанските агенти. Този Бисмарк започна да вдъхва уважение на другите сили. Веднага пиши на Алфонсо в Мадрид! Той също трябва да знае какво се е случило и какви преговори се водят. Сега отивам да се подготвя. Още днес заминавам за Барселона. За такива работи човек никога не може да е достатъчно бърз.

Същата нощ Кортейо вече се намираше на път. В Барселона остави купето в страноприемницата и се отправи пеша по една от най-невзрачните странични улици. Влезе при един беден обущар, който и от за него тясното жилище даваше една стаичка под наем. Наемателят беше капитан Хенрико Ландола, криещ се тук под фалшиво име. Когато Кортейо се появи при него, завари го натиснат от скука.

— Не се безпокойте! — рече новодошлият. — Нося ви една задача, която ще ви създаде доста развлечения.

— И много ще ми е приятно. Впрочем дълго тук няма да остана. Издирванията за мен нозамряха, а битките и работата аз обичам повече от мира и леността.

— Хубаво! Мога да ви дам веднага работа.

— От какво естество?

— Едно пътуване до Мексико. От високо място се е изказало голямо недоволство, че тленните останки на граф Фернандо почиват в Мексико, вместо да бъдат положени във фамилната гробница на Родриганда. За да избегнем по-нататъшни упреци се налага да пратим човек дотам да докара ковчега и съдържанието. Искате ли да се заемете?

— Мътните да ви вземат! — отвърна Ландола. — Труп на борда винаги носи нещастие.

— Суеверие! Досега не съм забелязъл подобни предразсъдъци у вас.

— И така да е. Оставете стареца да си почива в мир, където си е!

— И къде?

— Е-е, в Мексико. Че къде другаде?

— Или в робство?

Ландола трепна и изгледа втренчено Кортейо.

— Робство? Какво искате да кажете?

— Ами, че сте продал графа. Да не вземете и да го оспорвате?

— Кой ви е тръснал тая лъжа?

— Лъжа? Зная много добре всяка подробност от вашето предателство. Алфонсо отдавна е споделил с мен всичко.

— По дяволите! Значи вашият брат все пак не си е сдържал устата и се е доверил на племенника си.

— Извършил сте го по заповед на Пабло? Той по-голям авторитет ли има от мен?

— Ба. Той беше там, където се разиграваше театърът. Длъжен бях да се ръководя по него.

— Тъй, тъй! И по-късно ли се съобразихте по подобен начин с него? Да ре чем, относно Стернау и другарите му?

— Та нали са мъртви!

— Или също в робство?

— Глупости!

— Или изоставени на някой остров?

— Позволете да запитам, сеньор: Не сънувате ли?

— Да, присънва ми се едно-друго. Знаете ли какво? Присънва ми се, че по известни причини не сте издавил онези пленници. Откарал сте ги на някакъв остров, та постоянно да са ви под ръка, ако ви се доще някой ден да ми свиете номер. Всички те сега се скиторят из Мексико, и то край Главната квартира на президента Хуарес.

Ландола се наклони напред изплашен.