«Олд Шуърхенд I»

Карл Май

Олд Шуърхенд I

1. глава

Олд Уобъл^[1]

По време на многобройните си пътешествия и далечни странствания между така наречените диваци или полуцивилизовани народи често съм срещал хора, които са ми ставали верни приятели. За тях и до ден-днешен съм запазил скъп спомен, който няма да се заличи и до края на живота ми. Но никой не е печелил любовта ми така, както Винету, прочутият вожд на апачите. Това приятелство постоянно ме е карало да се връщам през океана при него в прериите, в горите и Скалистите планини на Северна Америка, дори да съм се намирал в далечна Африка или Азия. А и когато пристигането ми в Америка не бе предварително известно и следователно не можехме да си уговорим среща, пак успявах скоро да го видя. В такива случаи или се отправях на кон към Рио Пекос при малобройното племе на апачите, към което принадлежеше и той, и разпитвах къде се намира в момента, или пък научавах от срещнатите уестмани и индианци къде да го търся. Подвизите на Винету бързо се разчуваха наоколо, а щом се появеше някъде, скоро вестта за идването му плъзваше надалеч.

На раздяла често успявах да му съобщя кога ще дойда отново и в такъв случай предварително определяхме мястото и времето на нашата среща. При това аз се ориентирах по датата, докато той си служеше с индианския начин за определяне на времето. Колкото и несигурен да изглежда този начин, Винету винаги се появяваше на уговореното място точно на минутата, никога не се е случвало да го чакам.

Само един-единствен път като че ли не прояви точност. Разделихме се далеч горе на север край тъй нареченото «Coteau»^[2], като решихме след четири месеца да се срещнем на юг в Сиера Мадре. Тогава той ме попита:

— Нали моят брат знае рекичката, която наричат Clearbrook?

— Бистрия поток?

— Да.

— Там сме ловували заедно. Спомняш ли си големия дъб, под чиито клони пренощувахме на времето?

— Много добре си го спомням.

— Тогава не е възможно да се разминем. Върхът на дървото е изсъхнал. Винету ще пристигне там, когато по обед в дължината на сянката на дъба моят брат може да се нанесе пет пъти. Хау!

Разбира се, всичко това трябваше да преизчисля според нашите представи за времето и в уречения час и ден бях там. Но макар че дължината на сянката на дъба отговаряше на уговорката ни, не видях нито Винету, нито каквато и да било следа от него. Чаках го няколко часа, обаче той не се появи. Знаех, че за да не удържи на думата си, може да му е попречила само някоя беда и ето защо почнах да се тревожа за него. Но тогава ми хрумна мисълта, че е възможно вече да е бил тук и междувременно да е възникнала важна причина, за да не ме дочака. В такъв случай той сигурно щеше да ми остави някакъв знак. Започнах да оглеждам ствола на дъба и наистина не се бях излъгал! На височина един човешки бой в него бе забито малко изсъхнало борово клонче. Понеже не е възможно дъбът да има борови клонки, Винету сигурно го бе поставил там нарочно и то преди доста време, защото клончето бе съвсем изсъхнало. Измъкнах го, а заедно с него извадих и някаква хартийка, увита около долния му заострен край. Когато я развих, прочетох думите: «Нека моят брат веднага дойде при Блъди Фокс, когото команчите се канят да нападнат. Винету ще бърза да го предупреди.» Онези от моите читатели, които познават Винету, знаят, че той умееше отлично да чете и пише. А и почти винаги носеше у себе си хартия. Вестта, която ми беше оставил, не бе добра. Тя ме караше да се тревожа за него, макар и да знаех, че той има сила и смелост да преодолее и най-големите опасности. Хвана ме страх и за Блъди Фокс, защото, ако Винету не успееше да стигне при него преди нападението на команчите, много вероятно беше той да загине. Що се отнася до мен самия, моето положение можеше да се нарече всякак другояче само не и безопасно. Блъди Фокс живееше в единствения оазис на пустинята Ляно Естакадо, а пътят до там водеше през земите на команчите, с които често се бяхме счепквали. Попаднех ли им в ръцете, колът на мъчението нямаше да ми се размине, още повече че от доста време те бяха изровили бойната секира и бяха предприели не един и два военни набези, донесли им голяма плячка.

При подобни обстоятелства друг вероятно би помислил най-напред за собствената си безопасност и би сметнал за по-уместно да не се отзове на подканата на Винету. Но на мен не ми и хрумна подобна мисъл. Без колебание Винету бе тръгнал срещу същите опасности, които ме очакваха и мен, ако пришпорех коня си по следите му. Нима трябваше да се покажа по-страхлив от него? Когато е забождал клончето с написаните няколко думи в ствола на дъба, той е бил убеден, че незабавно ще го последвам. Нима можех да излъжа доверието му? Щях ли да имам някога смелостта да го погледна спокойно и открито в очите, ако сега си плюех на петите като някой страхливец? Никога!

Вярно, че бях сам и нямаше откъде да очаквам подкрепа. Но имах добри оръжия и великолепен кон, на който можех да разчитам. Познавах отлично и местностите, откъдето щях да мина, и си казах, че за един опитен уестман е по-лесно сам да се справи с всички трудности, отколкото, ако е придружаван от хора, на които не може напълно да се осланя. Дори да имах някои колебания и съображения, те бяха без значение, след като над Блъди Фокс бе надвиснала опасност. Той трябваше да бъде спасен. И тъй, метнах се на коня си и изпълних желанието на моя червенокож приятел и брат.

Докато се намирах в самата Сиера, нямаше от какво да се опасявам. Имаше достатъчно възможности за прикритие, а и бях свикнал да бъда внимателен. Но после излязох на голите плата, където човек може да бъде забелязан от много далеч.

Те бяха прорязани от стръмни урви и дълбоки каньони, чиято растителност се състоеше само от пръснати тук-там кактуси и алое, зад които не бе възможно да се прикрие конник. Не беше изключено в някои от тези каньони да се натъкна на команчи. В такъв случай можех да се спася само ако бързо обърнех коня си и предоставех съдбата си на неговата издръжливост.

Един от най-опасните проломи бе тъй нареченият Mistake Canon (Каньонът на грешката), защото през него минаваше най-често използваният от индианците път, свързващ планините с равнината. Името му идваше от едно фатално припознаване. Хората разправяха как някакъв бял ловец застрелял там най-добрия си приятел, един апач, вместо свой враг от племето на команчите. Не знаех, кой е бил белият, нито пък познавах двамата червенокожи. Но оттогава суеверните уестмани избягваха този каньон, и то не заради обичайните опасности. Мълвеше се, че оттам рядко минавал бял, без да му се случи някакво нещастие. Призракът на застреляния апач носел всекиму гибел.

Разбира се, този призрак малко ме тревожеше. Все едно ми беше дали щях да го срещна, или не, стига да не се натъкнех на врагове от плът и кръв в човешки образ. Но доста преди да достигна каньона, забелязах многобройни следи от ездачи, които идваха някъде отстрани и продължаваха в моята посока. Не бе възможно да са били диви мустанги, просто защото в тези райони нямаше такива. Когато скочих на земята, за да огледам дирите, за свое успокоение и същевременно за свое учудване установих, че конете са били подковани. Следователно ездачите не бяха индианци. Но що за хора са били и какво ли са търсили тук?