«Пирамидата на бог Слънце»

Карл Май

Пирамидата на бог Слънце

Първа глава

Старият Роденщайн

Ако се тегли една права по картата на Германия от Майнц до Кройцнах, тази линия ще докосне името на едно селце, което е седалище на местното лесничейство. Последното представлява обширна, подобна на замък, постройка, издигната преди столетие за по-многобройни обитатели от тези, които я населяваха през 1848 година.

С течение на времето живеещият тук Главен лесничей се почувства твърде самотен в мрачния замък и помоли една далечна родственица да се засели с дъщеря си при него. Тази роднина беше фрау Стернау, майката на доктор Карл Стернау. Вдовица от години, тя охотно прие предложението на своя родственик, когото обикновено наричаха хер хауптман^[1], понеже като ландвер^[2] притежаваше такъв чин.

В малкото стопанство пред замъка, известно по-рано като негов преден двор, живееше неголямото семейство на кормчията Унгер. То се състоеше от често отсъстващия баща фрау Унгер и осемгодишния им син Курт, отракан хлапак и всеобщ любимец на обитателите на замъка.

Беше ранно утро и хер хауптманът седеше в служебната си стая и се трудеше над таблицата за умножение. Това беше работата, която най-малко му харесваше и тя бе причината за надвисналите над челото му тежки облаци и стаената в очите мълния.

По едно време на вратата се почука.

— Влез! — повели Роденщайн.

Вратата се отвори и пропусна помощник-лесничея Лудвиг Щраубенбергер. Той беше дясната ръка, фрактотумът на Главния лесничей и като такъв пръв посрещаше проявите на неговата светла и тъмна страна. Свикнал на военни порядки от времето, когато служеше в ротата на хер хауптмана, той удари токове и застина до вратата без да поздрави.

— Е? — изръмжа Главния лесничей.

— Добро утро, хер хауптман.

— Добро утро! Проклета сган!

— Кои? Крадците на дърва?

— Крадци на дърва! Глупости! Таблиците имах предвид!

— Да, проклета работа наистина, много по-проклета от крадците на дърва на този свят тук. Радвам се, че не съм Главен лесничей, тъй като нямаше да имам мира от таблиците!

— Ха! Ти и Главен лесничей! — избърбори кисело Роденщайн. — Глупостите, които би вършил, нямаше да се ограничат само с таблиците! Какво има?

— Долу чака един господин, който желае да говори с хер хауптмана. Той иска лично да се представи на хер хауптмана.

— Идиотщини! Нейсе, изпрати го горе!

— На заповедите ви, хер хауптман!

Лудвиг се отдалечи и непознатият скоро влезе — дълъг, мършав човек, с огромни очила на кукестия нос. Той се държеше като да си е у дома, а и въпросът му прозвуча свойски:

— Ти ли си Главния лесничей Роденщайн?

Едва сега Роденщайн намери основателна причина да удостои с поглед човека. Сетне се изправи бавно, отвори вратата и посочи навън.

— Върнете се и влезте наново!

— Защо?

— Защо ли? Ами много просто, защото аз го желая.

— Ама аз не виждам никаква…

— Вън! — прекъсна го капитанът с глас, от който се разтрепериха крайниците на непознатия.

— Добре де, щом желаете, ще го сторя.

С тия думи той се върна обратно пред входа.

— Това е друго — рече Главния лесничей. — Сега влезте повторно, моля, и поздравете, както го прави всеки порядъчен човек, дори когато отива при някой надничар.

Като каза това, той избута човека още по-нататък в коридора и дръпна вратата. Мина около минута, след което се почука.

— Влез! — извика Роденщайн.

Непознатият отвори и влезе. Иронично изтегленият ъгъл на устата ясно говореше, че гледа на преживяното унижение като на нещо временно.

— Хер Главен лесничей — поде той, — имам си добрите основания да ви отстъпя. Та пожелавам ви значи добро утро.

— Добро утро! По-нататък?

— Мога ли да ви помоля за един служебен разговор? Аз съм полицейски комисар от Великото херцогство Хесен.

— Понеже нямам много време за губене, нека бъдем делови! Седнете! Какво желаете?

— Тук ли живее някоя си фрау Стернау?

— Да.

— С дъщеря си?

— Да.

— В качеството си на каква?

— По дяволите! Живее тук при мен в качеството си на човек. Точка по тоя въпрос!

— Трябва да ви обърна внимание, че съм в правото си да изисквам учтиви отговори.

— Та нали ги получавате, хер полицейски комисар от Великото херцогство Хесен!

— Има ли други деца освен въпросната дъщеря?

— Деца не, а син. Той е лекар.

— Къде?

— Слушайте, нямам нито време, нито желание да бъда подлаган на разпит, чийто подбуди не зная. Каква работа имате с доктор Стернау?

— Има публична обява за задържането му, където и да бъде заловен.

— Пуб…лична обя…ва! — извика капитанът. — Какво си позволявате?

— Казвам ви истината. Испанската полиция го издирва за опит за убийство, кражба и отвличане.

Интересно бе да се види погледа, който Роденщайн метна на комисаря, когато отвърна:

— И това е всичко? Само за тези дреболии?

— Хер Главен лесничей, вие на това дреболии ли казвате?

— Тъй, тъй, ясно, че не ме разбирате, затова ще се изразя без заобикалки: Доктор Стернау е мъж честен, като никой друг. По-скоро бих допуснал, че вие самият сте убиец, похитител и крадец, отколкото той. Твърденията ви са чиста глупост, а с глупости аз не се занимавам. Всъщност наистина ли сте полицейски комисар? Имате ли легитимация? Не бих казал, че ви познавам.

— Хер, какво ви стана, та ми искате легитимация? — изфуча човекът.

— Защото на всеки нехранимайко може да му хрумне да се представи за полицейски комисар. Сега си вървете и да не сте стъпил тук без легитимация!

— Осъзнавате ли какво правите?

— Да, много добре си знам работата. Не си ли тръгнете доброволно, ще ви изхвърля!

— Аз пак ще дойда и тоя път с подкрепление, а вас ще докладвам за проявяване опърничавост към властите. Такъв като вас не бива да бъде търпян в никое независимо княжество.

В този момент Роденщайн дръпна звънеца и Лудвиг влезе.

— Лудвиг!

— Тук, хер хауптман!

— Тоя човек успя да се вмъкне при мен, но не си ли замине достатъчно бързо, да бъде изхвърлен!

— На заповедите ви, хер хауптман! — ухили се ловецът, комуто много допадаха подобни поръчения. Сетне улови човека за раменете, избута го в коридора и изтласка по стълбите. Долу в двора се размотаваха няколко безделни ловци. Като видяха, че се е отворила хубава работа, веднага се възползваха от случая и полицаят изхвърча от замъка с бързината на експрес. Озовал се вън, той стисна юмруци и се закле да отмъсти жестоко на Главния лесничей.

На двора на замъка се намираше и едно малко момче в добре отиваща му зелена униформа на ловец. Това беше Курт Унгер, осемгодишният син на кормчията Унгер.

— Лудвиг — обади се то, — защо бе изхвърлен оня човек? Какво е сторил?

— Оскърби хер хауптмана, на този свят тук — гласеше отговорът.

Малчуганът изкриви гневно личице и извика:

— Тогава душа да му е яка! Ще отида да взема магазинната си пушка и ще му перна един куршум! Ще застрелям всеки, осмелил се да обиди хер хауптмана!