«Аква бенедета»

Карл Май

Аква бенедета

1. Във Версай

Людовик XV се разхождаше в парка на Версай. Докато знатните дами и господа от Двора го следваха на почтително разстояние, маркиза Дьо Помпадур, неговата всемогъща любовница и истинската повелителка на Франция, се придържаше плътно до него. Оживените жестикулации на двете високопоставени особи удостоверяваха, че предметът на разговора трябва да е изключително интересен.

— Известен ли ви е произходът му, мадам? — попита кралят.

— Това е тайна, сир, над която той съблюдава най-дълбоко мълчание, и мисля, че дори въпросите на Ваше величество ще останат без резултат.

— Следователно има основателни причини да крие своето минало. Но въпреки това той е един забележителен авантюрист.

— Който може да бъде от неимоверна полза за държавата — прибави фаворитката настоятелно. — На него фабрикуването на скъпоценни камъни и благородни метали явно не му създава особени затруднения. По време на краткото си пребиваване тук извърши удивителни лечения и притежава един еликсир, който отстранява въздействията на възрастта.

— Значи адепт, лечител чудодеец!

— Повече, много повече от това, сир! Той рисува гениално, виртуоз е на различни музикални инструменти и освен френски, английски, немски, италиански, испански, португалски и всички древни езици говори също арабски, турски, персийски и китайски. Този мъж е мистерия!

— И то от онези, при които прехласът преминава в разочарование.

Маркизата видимо се стараеше да отстрани съмнението на краля.

— Позволете, Ваше величество, да повикам графиня Дьо Жержи! — помоли тя и без да дочака отговор, се обърна и махна на една дама от свитата.

Отдавна покойният граф Дьо Жержи бе преди петдесет години пратеник във Венеция. Дамата беше неговата вдовица.

— Негово величество желае да научи нещо по-подробно относно вашите срещи с граф Дьо Сен Жермен във Венеция, скъпа моя. Бъдете така добра да повторите накратко разказа си!

Графинята се поклони в знак на съгласие.

— Смея ли да попитам на каква възраст ме преценява Ваше величество? — запита тя.

Кралят се усмихна при този въпрос, който една дама изрича обикновено само със сигурното очакване на комплимент. Той се намираше в добро настроение и реши да подразни графинята с едно високо число. Оценяваше я на петдесет, но отговори бързо и късо:

— Шейсет!

Сега бе ред на госпожа Дьо Жержи да се усмихне.

— Сир, моята първа среща с граф Дьо Сен Жермен датира отпреди пълни петдесет години — отговори тя, — а по онова време броях няколко години над трийсетте.

— Невъзможно! — извика Людовик, тайно малко ядосан за проявената неосведоменост. Та нали един крал трябваше да знае всичко, да е наясно дори с частните отношения на тези, който се намират в негова близост.

— По отношение външността си от онази възраст на трийсет години аз се съхраних благодарение настойката, която граф Дьо Сен Жермен ми даде, в продължение на четвърт век. И дори след употребата на последната капка от този възхитителен еликсир, въздействието й се разпростира до ден-днешен. Аз стареех по-бавно от другите.

— А графът? Той самият естествено също употребява тази вълшебна напитка?

— Очевидно. Той от петдесет години не се е състарил и с година.

— Разкажете за втората си среща! Тя трябва да е била пълна изненада.

— Срещнах го при мадам — започна старата графиня с поклон към маркизата — и помислих, че виждам пред себе си един син, изключително приличащ на баща си. Осмелих се да приближа и го заговорих:

«Имайте добрината да ми кажете дали баща ви не е бил около 1710 година във Венеция.»

«Не, мадам — отговори той несмутимо. — Аз съм изгубил баща си много отдавна. Но самият живях в края на предишното и началото на настоящото столетие във Венеция. Имах честта да привлека донякъде интереса ви, а вие бяхте достатъчно добра да намерите за приятни няколко баркароли от собствените ми композиции, които съвместно пяхме.»

«Простете, но това е невъзможно, защото граф Дьо Сен Жермен, когото по онова време познавах, беше поне на четирийсет и пет години, а вие сега сте най-много на същата възраст!»

«Мадам — каза графът усмихнато, — аз съм вече много стар.»

«Но в такъв случай би трябвало да наброявате близо сто години! Това не е невъзможно!»

И сега ми разказа множество дребни, подробни факти, отнасящи се до съвместното ни пребиваване във венецианската държава, за които само аз и Сен Жермен можехме да знаем. Неговата изключителна памет припомняше не само най-незначителни подробности, а всяка дума, казана, помежду ни тогава. И за да ме убеди напълно, ми показа един малък белег на ръката си, възникнал някога от одраскване по иглата ми за везмо.

— Тук посетил ли ви е? — попита кралят.

— Не, сир. Времето му е изключително много ангажирано. Но ми даде позволение да се отбия за минута при него. Аз го сторих. Той ми показа една колекция от диаманти, която истински ми напомня за вълшебната лампа на Аладани. Струваше много, много милиони.

— Значи е богат?

— Убедена съм в това, макар хората по никой начин да не могат да си обяснят неговото богатство. Той няма имения, ренти, банкери, никакви твърди приходи от някакво друго естество. Карти и зарове никога не докосва и въпреки това води голямо домакинство. Има прислуга, коне, карети и огромно количество скъпоценни камъни от всякакъв вид и цвят. Човек не знае какво да мисли!

— Той сигурно е някой изпечен шарлатанин. Може би някой ден ще го срещнем — каза Людовик.

Не можеше да признае, че тъкмо за този час бе намекнал по предпазлив начин за едно рандеву с «изпечения шарлатанин».

Намекът беше разбран и осъществен. Точно когато завиваха край една боске^[1], съгледаха един господин, който държеше в ръката си роза и така внимателно я оглеждаше, че явно не забеляза приближаването на Двора. Очите на краля се плъзнаха изучаващо по фигурата на непознатия и просветнаха с доволен поглед.

Беше разпознал очаквания.

— Кой е този мъж? — попита независимо от това с гневна физиономия. — Та нали по време на нашето присъствие тук никой няма право на достъп!

— Сир — отговори графинята учудено, — това е граф Дьо Сен Жермен. Той е свикнал да се осмелява повече от други. Ще позволи ли Ваше величество да го представя?

Кралят кимна сдържано.

— Ще проявим благосклонност да побеседваме няколко минути с него!

Госпожа Дьо Жержи пристъпи към стария мъж, поздрави го и го поведе после към краля. Той беше среден на ръст, имаше изискано държане, правилни черти, тъмен тен на лицето и черна коса. Облеклото му беше семпло, но изработено с вкус. Единственият лукс, който си бе позволил, но наистина изключително необикновен, се състоеше в голямо количество диаманти, които носеше по всички пръсти, ланеца и вместо копчета. Само токите на обущата всеки познавач би оценил на най-малко двеста хиляди франка.

Людовик го поздрави любезно, но започна разговора без всякакво встъпление:

— Казват, че възрастта ви възлизала на няколко столетия. Вярно ли е това?

— Сир — отговори Сен Жермен с израз в гласа и лицето, свойствен единствено за хора с дух, — аз от време на време се забавлявам, като оставям, а не карам хората да вярват, че съм живял в по-стари времена.

— Но истината, господин графе, е…?

— Истината често е недостижима.

— Според уверението на някои лица, на които сте били известен още при управлението на моя дядо, би трябвало обаче да наброявате повече от сто години.

— Това не би било кой знае колко изненадваща възраст. В севера на Европа съм виждал хора по на сто и шейсет години, че и отгоре.

— Зная, че има такива, но вашият младежки вид обръща с краката нагоре всички изследвания на учените. Бих се радвал да получа доказателство, че сте живели през миналото столетие.

— Това е много лесно, сир!