«Бот Шътърс»

Карл Май

Бот Шътърс^[1]

Прерията се врязваше под формата на полукръг във вековната гора и при външния край на тази «бухта», както ловците наричат подобни места, бе установила бивака си групата, към която се числях. Искахме да си отдъхнем няколко дни от напреженията, които бяхме оставили зад себе си, и същевременно да използваме случая да «направим малко месо». Беше ни се удало да приближим стадо бизони и докато другите се занимаваха усърдно с двете телета, които бяхме отстреляли и завлекли в бивака, аз предприех един «излет» в прерията. Суолоу, моят храбър мустанг, не се нуждаеше от почивка в същата степен както другите коне.

Бях излязъл сутринта, а сега слънцето беше подминало от няколко часа връхната си точка. Вече се канех да се връщам, когато забелязах няколко следи от копита, които пресичаха под остър ъгъл пътя ми. Слязох да го прегледам.

Дирята беше много странна. В средата й можеха ясно да се различат отпечатъците от копитата на два коня, от двете страни бяха яздили по трима ездачи, значи общо шест, а седми бе оставил отпечатъците си ту пеша, ту на кон от едната или от другата страна. Сравних стъпканата трева на отделните дири и открих, че средните две са с може би един час по-стари от другите, защото при тях стръковете се бяха изправили значително повече отколкото при останалите. Веднага ми стана ясно, че двамата са преследвани от другите седем, чиито следи бяха толкова пресни, че трябва да бяха минали преди не повече от половин час.

Понеже дирята следваше приблизително посоката, в която се намираше нашият бивак, реших да я проследя. Изискваше го грижата за моите хора. Намирахме се близо до Йелоустоун Ривър, значи на територията на враждебно настроените към белите сиуси, и въпреки че разполагахме с две дузини оправни ръце, една среща с индсмъните не беше желана. И тъй, възседнах отново Суолоу и го подкарах в онзи спорен ход, който в югозападните райони на страната бива наричан собрепасо. При него конят вдига едновременно двата леви или двата десни крака, като предният винаги повдига по-високо от задния, което придава на движението по-голяма мекота и бързина, отколкото при тръста.

Така изминах за късо време значително разстояние и преследвачите трябваше вече да са доста близо, когато внезапно забелязах две следи от крака. Приближаваха странично и се смесваха с дирята, която не бях изпускал от очи. Отново слязох, за да ги прегледам.

Принадлежаха на двама бели, това беше безспорен факт, тъй като пръстите сочеха навън. Същевременно установих, че двамата мъже трябва да имаха съвсем различни фигури. Отпечатъците от краката на единия бяха значително по-дълги отколкото на другия. Според положението на стръковете двамата бяха минали оттук само преди броени минути. Качих се отново и ги последвах в галоп, отправяйки очи ту към дирята, ту към хоризонта. Скоро забелязах две бързо движещи се точки, които с приближаването се оказаха човешки фигури.

Поглеждайки веднъж назад, те ме видяха и спряха да ме дочакат с вдигнати за стрелба пушки. Когато стигнах толкова близо, че можех да ги разгледам, едва съумях да сдържа една усмивка.

Бяха двама мъже, събрани, сякаш за да подчертаят пълните противоположности в природата.

Единият беше нисък и с изключително голяма обиколка на талията. Гъста рошава брада покриваше лицето му по такъв начин, че от него можеха да се различат само един страховит, преливащ във всички краски на дъгата нос и две малки, хитро проблясващи очички. Разместената перука, нахлупена на широкия му череп, вероятно от дълги години не беше чувствала нито гребен, нито четка и приличаше на обърнато и раздърпано птиче гнездо. Върху нея се мъдреше някаква вещ, която някога може и да е била кожен калпак, но сега беше изгубила всичките си косми и приличаше по-скоро на обърнатата навън сбръчкана вътрешност на мечи стомах. Ловната дреха, в която човечето се беше напъхало, при всички случаи е била изготвена за някоя по-дълга персона, защото му висеше кажи-речи до глезените и позволяваше от долната част на забавния трапер да се видят само два прокъсани и съдрани на много места мокасина.

Другият беше едва ли не два пъти по-висок от спътника си. Крайниците му бяха толкова сухи и издължени, че направо да те хване страх някой порив на вятъра да не ги разпилее като конци. Всичко по него беше дълго, тънко и тясно — челото, носът, устните, брадичката, вратът, тялото, ръцете, краката. На темето му балансираше някакъв причудлив предмет, чийто стотен правнук според Дарвиновото учение вероятно ще бъде наречен шапка. Коженото ловно яке не достигаше с няколко цола мършавите хълбоци, а безконечните крака бяха напъхани в два изтеглени високо нагоре калъфа, за които надали можеше някой да реши как да ги нарече — чорапи, гамаши или ботуши.

Въоръжението им беше обичайното за прерийния ловец и освен пушката на дебелия, не предлагаше някакъв материал за специално оглеждане. А тя приличаше по-скоро на някоя скършена в гората сопа, отколкото на огнестрелно оръжие. Дървената част отдавна беше изгубила първоначалната си форма от разни резки, цепнатини и отчекнати трески; цев, затвор и обков бяха проядени от ръжда и един европейски стрелец сигурно само с най-голяма предпазливост би се решил на изстрел. Но аз вече неведнъж и дваж бях виждал подобни инструменти, с които незапознатият абсолютно нищо не може да подхване, докато собственикът дава от старата разнебитена тръба все майсторски изстрели.

— Стоп, сър! — подвикна ми Дебелия. — С какво намерение си излязъл на разходка по тази стара ливада?

— Ливада? — повтори за подсилване Дългия, като насочи дулото на пушката си право към носа ми.

— Махнете тези гънс, мешърс^[2] — отговорих аз. — Нямам намерение да ви изям!

— Не бих те и посъветвал да захапеш Ту Самс^[3], сър! Няма да получиш нищо вкусно, освен няколко парчета кръгло олово! Ти сигурно не си сам в саваната, смятам аз. С кого си?

— Компанията ми се е разположила в една бухта там отпред, приблизително пет мили оттук. Правим месо и аз поизлязох малко, за да поддържам коня във форма.

— Това е дяволски непредпазливо от твоя страна, сър, смятам аз. Не знаеш ли, че по тая стара ливада има червенокожи?

— Има червенокожи? — кимна подсилващо върлината.

— От няколко седмици не сме мяркали и следа от някой редман.

— Днес ще можеш да видиш достатъчно, сър. Седмина преследват Ту Самс от Биг Хорн насам, а подире им сигурно има още цяло стадо йенктънси, смятам аз.

— Вие сте двамата ездачи, чиито следи видях и проследих? — попитах учудено и същевременно угрижено, защото йенктънсите бяха най-непримиримото и войнствено племе на сиу. — Но къде са ви животните и как се озовахте пеша обратно на собствената си следа?

Очичките на дребния проблеснаха към мен хитро и полусъжалително.

— Сам Тик смята, че ти си грийнхорн, сър, щом не знаеш как постъпва истинският уестман, когато иска да види дали някой не следва дирята му! Той описва една дъга обратно до нея и ако е останала свободна, нещата стоят добре. Но ако има враг по нея, вече е наясно с работата и преследвачите сега се намират пред него вместо зад него. Разбираш ли?

— Благодаря за наставлението, мастър, не точно то ми беше необходимо! Можеше само да ми кажеш защо сте слезли и сте подарили животните си на червенокожите.

— Подарили? Zounds, да не си откачен, сър?

— Откачен, сър? — изръмжа и другият.

— Е, мешърс?

— Ако Ту Самс бяха яздили по дъгата, йенктънсите щяха да останат подире им. Те обаче спънаха конете си, та глупавите индсмъни да си помислят, че си правят бивак и само са отишли до гората да съберат съчки за огъня.

— Съчки за огъня — потвърди дългото ехо.

— А-ха! — проточих изненадано. — Далеч ли е това оттук?

— Само на няколко тояги^[4], смятам аз. Колко мъже брои твоята компания, сър?

— Дванайсет.

— Само бели?

— Да. Може би ще имате нужда от пушките ни, мастър?

— Засега не, за седмината е твърде късно. Но теб можем да ползваме. Искаш ли да дойдеш с нас, или се страхуваш?

— На толкова страхлив ли ти изглеждам?