«Отмъщението на ери»

Карл Май

Отмъщението на ери

Приблизително на шестнадесет градуса южна ширина и двеста двайсет и шест градуса източна дължина от Феро^[1] или на двеста и шестнайсет градуса от Париж се намира една островна група, открита през 1606 година от Кирос^[2] и кръстена от прочутия Кук, който през 1769 основно я изследва, Дружествени острови — в чест на кралското дружество на науките в Лондон.

Те се разделят от един широк проток на две групи — Уиндуърдс и Лийуърдс. Към първата принадлежат Таити или Отаеити — най-големият остров на архипелага, Маитеа, наричан също Оснабрук, и Еймео или Муреа. Островите Лийуърдс са Хуахине, Тахоа, Бора Бора и Мауруа или Маупити.

Цялата островна група е от вулканичен произход, но малките, почти микроскопични «майстори строители на океана», растенията животни от клас «Полипи», непрекъснато работят за тяхното уголемяване. Те обграждат всеки отделен остров с остри, режещи коралови пръстени, по които може да се образува нова почва, и правят по този начин корабоплаването по протоците между островите много опасно.

Земята на тези острови е изключително богата и плодородна. Планините са покрити с гъсти гори, а крайбрежните равнини са така добре напоявани от потоци, че растителността е неимоверно пищна. Там се ражда в изобилие захарна тръстика, бамбук, хлебни дървета, палми, банани, писанг, платани, батати, житни култури, ямс, ядливи корени и други южни растения.

Жителите са от малайско-полинезийски произход с тъмнобакърен цвят на кожата, жените в повечето случаи — малко по-светли. Имат правилно и крепко телосложение и са гостоприемни и добродушни. Живеят в моногамия и държат жените си в доста голямо уединение. Страстно обичат музиката, танците и фехтуването.

Жителите на Дружествените острови първоначално са изповядвали политеистична религия, при което дори принасянето на човешки жертви не е било нещо необичайно. Техните жреци, същевременно лечители и гадатели, са упражнявали изключително голямо влияние върху тях, но в края на осемнайсетото столетие основаните от англичаните мисии започват да им дават силен отпор. По-късно и Франция изпратила своите кръстители, за да изтръгнат «клетите езичници», които водели напълно доволен и щастлив живот, от вечното проклятие и да ги спечелят за небесните селения. Ето как някогашните езичници са превърнати понастоящем в християни — дали в тяхна полза и благословия, това действително е въпрос, на който изповедниците на християнството предпочитат да не отговарят.

Цивилизацията си има своето варварство, светлината — своята сянка, любовта — своя егоизъм, а от мястото на вечното блаженство човек може да надникне надолу в Преизподнята, както поучава притчата за сиромаха и Лазар. Издигната от нетолерантния фанатизъм по остриетата на мечовете и превърната в знаме от една хитро пресметлива жажда за завоевания, религията, проповядваща Христова любов, благост и милосърдие, вече е изминала по-голямата част от земното кълбо: цели раси и народи са изчезнали или се намират сега в своите последни, диви предсмъртни гърчове; историята на бъдещето изгуби от това унищожение важни културно-исторически сили и моменти, а верният духовен пастир «търси със самопожертвователност изгубените овчици», които всъщност никога не са принадлежали към неговото стадо, и обръща гръб на многобройните и коварни болести, които избират жертвите си от собствената му кошара.

Когато Дружествените острови били открити, в лицето на техните обитатели бил намерен един малък, детински наивен народ, живеещ без особени желания и в райска невинност, на когото богатата природа била дала по прахоснически начин всички необходими потребности за един доволен, безгрижен живот. Пришълците били посрещнати с радушно гостоприемство, почитали ги едва ли не като божества и получили всичко, което им лежало на сърцето. Те отнесли тази вест в родината, където се породило желание по същите наслади и стремеж към повишаване блаженството на островитяните чрез проповядване на Божието слово и довеждането им до политическа зависимост. Били екипирани кораби, които понесли към островите оръжия, библии, духовници и… още каква ли не нравоучителна измет. Покръстването започнало, оръжията и пренесените болести си вършели своето, човешките жертвоприношения били забранени, но господин Бакхус и госпожа Венера си вземали една след друга своите хекатомби, така че «клетите езичници» много скоро се превърнали в послушни овчици, сред които много рядко се появявал някой вироглав коч и той трябвало да бъде «отделян на лявата страна», ако от само себе си не се запътел натам, където се чува само вой и търкане на зъби. Доброто, съчувстващо Божие чадо никога не е така достойно за омраза, както в случая, когато натрапнически се мъчи да направи своите братя щастливи. Този приятелски стремеж е пролял неизброими потоци топла кръв и на милиони хора — кой ли е в състояние да ги преброи — е коствал загубата на характер, родина, живот и имущество.

* * *

Таити, Перлата на Южните морета, бе проснала снага под едно великолепно тъмносиньо небе, слънцето сипеше жарава върху искрящите морски вълни и гористите върхове и склонове на планината Орохена или проблясваше в Потоците и тесните каскади, които скачаха от живописно извисилите се на възбог скали, но неговият зной не стигаше до приветливите селца, намерили място под сянката на палмите и безчетния брой плодни дървета и полъхвани от приятната прохлада на свежия морски бриз.

Дългите перести ветрила на кокосовите палми шумяха под мекия повей, а откъснатите от вятъра широки листа на банана шумоляха по земята; прецъфтелите портокалови цветове капеха, разпространявайки неземно ухание, но въпреки това клоните бяха вече отрупани със златистожълти плодове. Беше един от онези магически красиви, прекрасни дни, чието великолепие и богатство може да се срещне само в тропика. И докато островът лежеше тук с цялата си райска красота, така млад и свеж, сякаш току-що е излязъл от ръката на Твореца, там отвън, при кораловите рифове, прибоят гърмеше своята дълбока, вечна песен. Времената се менят, а с тях и хората, само необятният, винаги променлив и все пак вечно еднакъв океан си остава все същият и днес продължаваше да запокитва както преди хилядолетия своите кристални маси срещу острите скали; белите, искрометни гребени на вълните се надигаха и снижаваха, сякаш хиляди наяди поглеждаха към сушата, където над разпенените води се извисяваха вечно зелените, повявани от вятъра върхари. А под тях един малък народ, обречен на бавно загиване, можеше да отброи последните удари на пулса на своето индивидуално съществование.

Там, на крайбрежието, лежеше Папеете, столицата на Таити, и едно пъстро множество се движеше из нея в своите бели, сини, червени, жълти, раирани или с нахвърляни цветчета дълги одеяния. Как прекрасно бяха украсили младите, хубави като картинка момичета своите черни, къдрави и меки като коприна коси с цветя и изкусно вплетеното снежнобяло, ветреещо се лико на ароуруута! И колко ловки, но и горди бяха движенията на местните дендита, препасали кокетно около хълбоците си пъстрото парау или спускащата се на дипли марра, а върху раменете заметнали живописната тебута! И как наперено ходеха между красавиците! Бяха преплели в дългите си лъщящи от мазнина коси ивици от бяла тапа и червена фланела, което никак не стоеше лошо на бронзовия цвят на лицата им.

Но ето че изведнъж всичко живо се занатиска към брега. Приближаваше едно кану, чието бяло платно бризът така беше изпълнил, че седящият вътре човек използваше греблото колкото да поддържа съда в правилния курс.

Кануто беше от обичайните за тези места — просто издялано от един ствол и с кръгло дъно. Благодарение на това плаваше по-бързо, но и много лесно щеше да се обръща, ако не го предпазваше така нареченият аутригър^[3].