Елисавета Багряна
Животът, който исках да поема
1
ЛУНАТА ИЗГРЯ като огромен часовник на непозната станция.
Небето засиня като стъклен покрив над перона й.
Шумете край мене, тъмни, мистични гори,
трепкайте над главата ми, далечни, чудни звезди!
Докато чакам да тръгне последния трен от тази спирка,
искам да прелистя набързо, като джебен пътеводител,
ситно изписаните листове на миналите години.
Ще ми послужи ли това за нещо!?
Ще ми помогне ли при новото ми пътешествие?
Има ли човек, който наистина да се е поучил от преживяното,
за да каже, че няма да го повтори, ако почне живота си отново!
Да можех с клечка кибрит да изгоря натрупаните минали дни,
както изгорих тази вечер старите писма.
Да остане паметта ми бяла — неизписана от черното перо на страданието
като този лист хартия.
Ето ме без приятели и близки — сама и чужденка —
в страната, която обичам и наричам родна,
която, уви, е готова днес да хвърли камък отгоре ми
и да ме назове едва ли не — изменница…
Не, не е дошъл още края на моите скитничества и тревоги
и кой знае дали ще дойде преди края на дните ми.
Ех, ако е вярно, че всеки кове сам съдбата си,
аз излязох лош ковач на своята!
Комментарии к книге «Животът, който исках да поема», Елисавета Багряна
Всего 0 комментариев