Елисавета Багряна
Пенелопа на XX век
1
ИЗМЕСЕНИ СМЕ от утайките на миналото.
Незнайно напластени с вековете в нас,
те оцветяват алената или синя наша кръв,
те отсеняват светла или тъмна нашата душа.
И ето — има ли костица в моя череп,
овал на мойта плът, на пръстите ми нокът,
полет на моя дух и порив в моето сърце —
които нямат своята прамайка или праотец?
О, минало! Ти — неизбежно зло или добро,
ти — бреме тъмно или светъл дар —
скъперник, сбиращ купища от смет и злато,
неуморим, неумолим, безсънен архивар —
живееш въпреки протеста или волята ни в нас —
натрупал стари инвентари в нашето сърце,
записал равносметката на нашите победи
и каталозите на нашите омрази и любов!
И ние — алчущи или творци на свобода, —
ний само сме марионетки в твоите ръце:
жестикулираме, вървим напред-назад,
крещим и борим се, и падаме, и ставаме…
О, тези страшни и невидими конци,
които ти отпущаш или дръпваш, но не скъсваш,
които теглят нашите съдби и свързват ни
с умрелите прапрадеди и се неродените правнуци!
Бих искала с един безумен скок в безкрая
да скъсам всички възли — и да видя
сама, освободена — себе си — лика си
без минало, без родословия, без възраст, име!
2
НЕ СЪМ аз древноелинската Пенелопа —
смирено да тъка и разтъкавам
и чакам двадесет години Одисея —
зареян по море и суша, запленяван
от нимфите на острови незнайни, —
за да се върне някога при мене, но тогава,
когато дори кучето едва го би познало.
Не искам да мъждея и трептя като кандилце
в монашеска килия,
да се топя като забравена свещица
в безплодния си пламък,
да плача над разпънатата карта
като над плащеница,
да гоня с мислите си ширините
и странни заливи,
да се боя от всички Еви по земята —
от бялата студена северянка
до тъмната и пламенна южнянка…
Не ми са доста всичките открития,
безкрайнита антени, кабели,
уплели въздуха, земята и водата,
за да ми тракат лаконическите телеграми
на твоята разнесена любов!
Аз искам да я сещам тук, животрептяща,
с най-първобитните изобретения —
петте с живота дадени нам сетива —
като последния човек на туй кълбо,
като най-бедното създание в света,
като последната и първата жена!
3
О, ПОЕМЕТЕ МЕ, безбройни пътища,
змии извити, съскащи в небето
и по земята, и в моретата.
Вземете моя непокой и светла жажда
и понесете ги от край до край в света,
и разлюлейте океаните,
от бреговете да излязат и залеят
на масите човешки океаните,
и да измият от земята тинята,
от дъно да разтърсят вкорененото
и вкостененото бездушие
на този век, потънал в тъмна алчност!
И в тоя земетръс да видя — в гръм победен
и в мълния, запалила небето —
да се яви мъжът — човек — творец.
4
ВИЖ МЕ — пак съм твоята, добрата,
предана и любеща жена.
Блика пак в душата ми съгрята
живата оная светлина,
като слънце, всякога що грее
твоето сърце и твоя път
и в духа ти, скитнишки зареян,
пее злите да заспят.
Завърни се в тихото огнище
подир толкоз лутане в света
и живота разглобен, разнищен
моите сълзи ще осветят.
Ти не знаеш с колко твърда мъка
моя път самотен е постлан,
в тези дни и нощи на разлъка
колко светъл плам е разпилян.
Виж ме — съща сред безброй промени,
виж ме — чиста в чиста светлина,
виж ме — първата и сетне — мене,
твоята и вечната жена!
Информация за текста
© Елисавета Багряна
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Елена Николова
Издание: Елисавета Багряна. „Амазонка. Избрана лирика в два тома.“ „Български писател“. С. 1973
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11776]
Последна редакция: 2009-05-23 09:30:00
Комментарии к книге «Пенелопа на XX век», Елисавета Багряна
Всего 0 комментариев