Владимир Висоцки
Цигански романс
По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам — и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря…
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Забравете бича — няма жал!
Боже, колко своенравни са конете…
Ще умра неживял, песента недопял.
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
да оцелея…
Ще загина — като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната — леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Не, не слушайте бича ми, не!
Боже, колко своенравни са конете…
И не си доживях… Да допея поне…
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
да оцелея!
Комментарии к книге «Цигански романс», Владимир Семенович Высоцкий
Всего 0 комментариев