Пак пеят птиците в зори,
пак май е — китна пролет вече;
и тръгвам, щом се зазори —
зове ме любовта далече.
Но в свойта скръб необяснима
все още виждам люта зима,
а не светът цъфтящ край мен.
И мен с любов ме Бог дари
в далечен край — щастлив съм вече,
но страдам пак, по-зле дори,
че щастието е далече.
Едничък взор към мен, любима —
и аз със страст неукротима
към теб политам окрилен.
Кой може да ме укори,
че жаждам аз, макар далече,
през планини и през гори
да бъда с мойта дама вече.
Но много път пред мене има
и далнина необозрима,
и дълъг, нескончаем ден.
И скръб жестока ме мори,
но днес и радостен съм вече,
че като факел тя гори
пред мен — там, някъде далече:
през пустошта непроходима
със своя посох пилигрима
дай бог да стигне изнурен!
Не ще ме друга покори,
макар да вехна сам далече,
че няма нито по-добри,
ни по-красиви, знам го вече.
Комментарии к книге «Песен за далечната любов», Кадийски
Всего 0 комментариев