«Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)»

Александър Литвиненко

Лубянската престъпна групировка

Показанията на един офицер от ФСБ

Книгата е изготвена въз основа на поредица от интервюта, взети от А. Литвиненко през пролетта на 2002 година в Лондон от московския журналист Акрам Муртазаев.

Авторът му поднася дълбоката си благодарност.

(обратно)

На Владимир Цхай и на всички мои приятели, загинали при изпълнение на служебния си дълг.

(обратно)

Александър Голдфарб

НЕПРЕДВИДЕНИ ПОСЛЕДСТВИЯ

Вместо предговор

Научих, че Саша Литвиненко се намира в Турция, от олигарха Борис Березовски.

Телефонът ме събуди посред нощ на 20 октомври 2000 година. Като се проклинах, задето снощи не бях го изключил, аз го затърсих пипнешком и натиснах бутона.

— Здрасти — каза Борис. — Къде се намираш?

— В леглото вкъщи, в Ню Йорк.

— Извинявай, мислех, че си в Европа. Там нощ ли е?

Погледнах часовника.

— Четири сутринта.

— Е, прощавай, ще ти се обадя по-късно.

— Не, не, кажи, какво има?

Борис ми се обаждаше от къщата си в Кап-д-Антиб в Южна Франция, където неотдавна, на връщане от Москва за Ню Йорк, го бях посетил. Тогава той вече окончателно бе скъсал отношенията си с Путин, бе се отказал от мястото си в Държавната дума и бе обявил, че няма да се върне в Русия. Конфликтът между него и президента заради контрола над телевизионния канал ОРТ¹ беше в разгара си.

— Спомняш ли си Саша Литвиненко? — попита Борис.

Година преди това подполковникът от ФСБ² Литвиненко се бе прославил в цяла Русия, като бе заявил на пресконференция, че ръководството му е възложило да убие Березовски. След това го бяха изхвърлили от органите и той бе прекарал близо година в Лефортово³. Аз се бях запознал с него скоро след освобождаването му в московския офис на Борис.

— Да, спомням си Литвиненко — казах. — Онзи твоят кагебист. Много мил човек за кагебист.

— Именно, сега е в Турция — каза Борис.

— И ме будиш, за да ми съобщиш това?

— Не ме разбра — каза Борис. — Избягал е.

— Как така е избягал, нали го пуснаха?

— Щели са пак да го затворят и затова е избягал, докато е бил под домашен арест.

— Браво на него, добре е сторил — казах. — По-добре в Турция, отколкото в Лефортово. Впрочем Лефортово е по-свестен затвор от турските. Надявам се, че не е зад решетките?

— Не, не е в затвора, отседнал е в хотел в Анталия с жена си и детето. Иска да се предаде в американското посолство. Ти си ни стар дисидент, пък си и американец. Сигурно знаеш как се прави това?

— Последно дисидентите бягаха чрез американските посолства преди петнайсет години — казах аз.

— Скоро пак ще започнат да бягат. Та какво би го посъветвал?

— Не знам, трябва да проуча нещата. Ще ти се обадя довечера по наше време.

Бях се запознал с Березовски пет години преди това. Тогава ръководех голям американски научен проект в Русия. Всеки път, когато пристигах в Москва, отивах да се видя с Борис в „клуба“ — приемната на неговата фирма „Логоваз“ на улица „Новокузнецкая“, където се събираше „цяла Москва“, а в бара предлагаха най-доброто в града червено вино. Говореше се, че го докарвал направо от лозето си най-близкият партньор на Борис — грузинецът Бадри Патаркацишвили.

Борис ми беше интересен не само като едно от главните действащи лица в грандиозната драма на руската политика от онези години. Към него ме привличаше общият ни произход. С него бяхме на една възраст и произлизахме от една и съща среда — московската научна интелигенция. Но преди четвърт век аз се бях увлякъл по политиката и след няколко години дисидентска дейност в кръга на А. Д. Сахаров заминах за Америка — както си мислех, страната на неограничените възможности, за да възобновя научните си занимания. Колкото до Борис, този способен математик остана в Русия и също постигна много в науката. Но избухна революцията от 1991 година и неограничените възможности се разкриха — кой би помислил! — в Русия. Борис приказно забогатя, като стана първият голям вносител на автомобили, а после „олигарх“ — изключително преуспял участник в скандалните приватизационни търгове от средата на 90-те години. Березовски изигра ключова роля в победата на Елцин над комунистите през 96-а година — той организира консорциума на олигарсите, които финансираха и ръководеха предизборната кампания.

Именно по онова време започна неговият конфликт със спецслужбите. В разгара на предизборната кампания началникът на охраната на Елцин генерал Коржаков и шефът на ФСБ Барсуков се опитаха да направят преврат — да придумат президента да отмени изборите, да разпусне Думата и да забрани компартията. Борис беше един от хората, които убедиха Елцин да продължи по пътя на демокрацията. Конфронтацията между олигарсите и генералите в Елциновото обкръжение завърши с поражение на последните и с оставката на Коржаков и Барсуков.

Но след като на власт дойде Путин, звездата на Борис Березовски помръкна на кремълския небосклон. Влиянието на спецслужбите в Кремъл рязко се засили. Започна се ограничаване на свободата на печата, преразпределение на силите в държавните структури — по „вертикалата“ на властта, възобнови се войната в Чечения. Борис, който беше член на Думата, неговият телевизионен канал и няколко вестника открито критикуваха политиката на новия президент. Преломен момент стана катастрофата с подводницата „Курск“. След като действията на Путин в дните на трагедията бяха подложени на остра критика от страна на ОРТ, президентът поиска Березовски да предаде контрола над канала в ръцете на Кремъл. Получил отказ, Путин даде команда на старите неприятели на Борис — спецслужбите — да го „газят“, без изобщо да се ограничават. В момента, когато неговото среднощно телефонно обаждане ме вдигна от леглото ми в Ню Йорк, Борис Березовски бе станал „първият политемигрант“ в постсъветска Русия.

Няколко часа след обаждането на Борис аз влизах в канцеларията на Белия дом във Вашингтон, където имах уговорена среща със стар познат — специалист по Русия, който работеше като един от съветниците на президента Клинтън в Съвета по национална сигурност.

— Вторият етаж, левият коридор — процеди тъмнокожият полицай, след като погледна бегло паспорта ми.

— Мога да ти отделя десет минути — каза приятелят ми, като стана от бюрото и приближи, за да се ръкуваме. — След две седмици са изборите и, нали разбираш, руските проблеми са последната ни грижа. Говори сега, каква е тази спешна работа, за която не можеше да кажеш нищо по телефона.

Разказах му за Литвиненко.

— Мисля да взема самолета за Турция и да го заведа в нашето посолство казах.

— Като длъжностно лице трябва да ти кажа, че американското правителство не се занимава с привличане на служители на руските спецслужби и поощряване на прибежчици — отговори той. — Като твой приятел ще ти кажа — не се набърквай в тази история. Това е работа за професионалисти, какъвто ти не си. Може да се окаже опасна. Знаеш ли какво е верига от непредвидени последствия? Ако се набъркаш в това, няма да контролираш ситуацията, едно ще повлече друго и не се знае докъде може да се стигне. Така че те съветвам — прибирай се вкъщи и забрави за тази история.

— Но какво ще стане с Литвиненко? — зададох тъпия въпрос, като си спомних развълнувания глас на Саша по телефона.

— Това не е твой проблем — отговори приятелят ми. — Той е голямо момче, знаел е какво рискува.

— Добре де, а ако той все пак отиде в нашето посолство, какво го очаква?

— Първо, няма да го пуснат вътре. Там мерките за сигурност са много сериозни, Анкара не е Копенхаген. Между другото, какви документи има?

— Не знам.