«Робинята»

Катрин Каултър

Робинята

Глава първа

Пазарът за роби „Каган-Рус“, Киев,

916 година след Христа

Мерик усети, че на площадчето за роби въздухът е необичайно свеж. В ранната утрин още бе прохладно, над струпаните немити тела полъхваше лек ветрец откъм река Днепър. Беше юли, плаващите ледени късове най-сетне се бяха стопили и водата под дигата сега течеше бавно и спокойно между широките брегове на Днепър. Наводненията също бяха намалели и от коритото на реката се носеха чисти речни ухания.

Слънцето току-що беше изгряло над Киев и се открояваше ослепително златно зад безкрайната верига от голи възвишения и назъбени планински скатове. Вонята на непрани цяла зима кожи и на дълго некъпана, изпосталяла плът щеше да подразни обонянието на пришълците едва по-късно през деня дори тук, на площадчето за роби. В момента единственото, което би могло да впечатли някого, бе неимоверната човешка мъка, ала на подобно място тя бе толкова обичайно явление, че оставаше почти незабелязана.

Мерик Харалдсон откопча и измъкна иглата на сребро — кованата брошка от меката си кожена пелерина. Преметна пелерината през рамо, докато се отправяше към пазара за роби. Бе слязъл от лодката си „Сребърния гарван“, закотвена по-надолу, край дългия дървен пристан, в едно закътано заливче на Днепър, точно под Киев. Не се потеше вече, въпреки че изкачването бе трудно, а той вървеше бързо, за да стигне по-рано и да намери подходяща робиня за майка си, преди да са останали само болните и немощните.

Пазарът за роби „Каган-Рус“ бе отделен от града. Бе кръстен на киевския владетел — като напомняне, че всяка покупка се облага с данък, който отива направо в бездънните джобове на княз Каган-Рус.

Мерик се обърна към Олег, с когото се знаеха от деца — палави немирници, тръпнещи от желание да надминат по-големите си братя и да се сдобият със собствени лодки, за да търгуват, воюват и забогатеят, да си купят имения и един ден да се замогнат повече дори от бащите и братята си — мисъл, която им минаваше през ум само от време на време.