«Бащина поука — синова сполука»

Един селянин имал трима сина — хубави и силни, ала мързеливи. По цял ден те лежали на сянка, бръщолевели си или ходели на Днепър да се къпят и ловят риба.

Попитали ги селяните:

— Защо не работите? Защо не помагате на баща си?

А те:

— Баща ни е як и всичко му иде отръки. Няма нужда от нашата помощ.

Бащата наистина бил трудолюбив, никога не стоял със скръстени ръце и работата му спорела. Трудел се за всички…

Така се търкаляли годинките. Ала бащата остарял, не можел да работи както преди. Вмъкнала се немотията под селската стряха, запустяла градината, на двора избуяли бурени и тръни.

Виждали синовете това, но си затваряли очите.

Питал ги бащата:

— Защо, чеда, не работите? Аз вече не мога.

А те:

— Има време, тате. Що е живот — все напред е!

Домъчняло на бащата, загдето отгледал такива мързеливци, досрамяло го от съседите. Един ден повикал синовете си и рекъл:

— Е, синове, дойде ми смъртният час. А как ще живеете вие, като не обичате да се трудите?

Натъжили се синовете — заплакали.

— Кажи ни, тате, последната си воля! — помолил най-малкият.

— Добре! — отговорил умиращият. — Ще ви издам една тайна, не искам да я нося в гроба. Знаете, че ние с майка ви цял живот се трудихме. И спастрихме за вас богатство — едно гърне с жълтици. Майка ви го закопа в градината, ама не можа, горката, да ми каже на кое място, защото умря ненадейно. Това имане чака вас. Намерете го и заживейте охолно!

Простил се старецът със синовете си и затворил очи.

Погребали братята бащата, потъгували ден-два. Най-големият предложил:

— Хайде, братя, да потърсим имането, че да заживеем човешки!