«Приказка за змея, който искал да погуби воденичарския син»

Приказка за змея, който искал да погуби воденичарския син

Живял някога един цар, който имал една единствена дъщеря.

Той държал своята дъщеря във висока кула и всеки ден отивал при, нея и я теглел, за да види дали е наддала, или е спаднала на тегло.

Недалеч от царския замък живеел селянин — воденичар, който също имал само един син.

Воденичарят умрял и момчето останало сирак. Наскоро умряла и майка му.

Расло момчето не с години, а с дни.

Царската дъщеря гледала от прозореца на своята кула и всеки ден виждала момъка. Пораснала и тя и обикнала воденичарския син, но се страхувала от баща си.

Решила се все пак девойката и написала писмо на момъка.

Почнал да мисли момъкът как да отиде при царската дъщеря. Намерил едно дълго въже, вързал на края му камък и го хвърлил през прозореца. Царската дъщеря уловила въжето и го завързала за крака на масата. Изкачил се момъкът по въжето и останал да живее в кулата. Когато идвал бащата, момъкът се скривал. А царят продължавал да тегли дъщеря си. Но по едно време забелязал, че тя много наддала на тегло.

Досетила се дъщерята, че баща й започнал да я подозира, и казала на момъка:

— Трябва да бягаме!

Спуснали се те по въжето и воденичарският син завел жена си в своята колиба.

Съобщили на царя, че дъщеря му избягала от кулата.

Разпратил царят бързоходци на всички страни — да разберат къде е дъщеря му. Научили царските слуги, че тя живее в колибата на воденичарския син.

Царят изпратил седмина царедворци да вземат дъщеря му и момъка и да ги доведат при него.

Отишли царедворците и видели воденичарския син на двора да се мие. Спуснали се те към него и поискали да го хванат. Изтичал той в къщи, грабнал сабята и съсякал всички — само един оставил жив.

— Иди кажи на царя да не праща повече никого при мене — рекъл му той. — Дъщеря му ми е жена и ще живее с мене.

Разгневил се царят. Заповядал на дванадесет царедворци да се въоръжат и да отидат да го вържат.

Отишли царедворците, спуснали се да го хванат, но напразно. Момъкът грабнал сабята, съсякъл единадесетте, оставил жив само един и му казал:

— Иди кажи на царя да не праща повече никого.

А царската дъщеря рекла на мъжа си:

— По-добре да се махнем оттук. Баща ми няма да ни остави на мира.

Съгласил се момъкът. Събрали те покъщнината си и тръгнали на път. Момъкът взел лъка си и пуснал една стрела. Решили, където падне стрелата, там ще останат да живеят.

Полетяла стрелата зад девет високи планини и се забила в двора на деветима братя — змейове.

Видели братята, че в двора им паднала стрела, спуснали се да я извадят от земята, но не могли дори да я помръднат.

Пристигнали и двамата млади.

Погледнали ги змейовете и си казали:

— Ето ни и вечеря!

Извадил момъкът стрелата си от земята и се поклонил на змейовете. А те стоят и се чудят: как така те, девет змея, не можаха да мръднат стрелата, а този момък само с лявата си ръка я изскубна от земята!

Посъветвали се помежду си и решили:

— Ще го изпитаме дали наистина е толкова силен.

Братята имали един казан, в който си варели ядене. Деветимата змея заедно едва го поставяли на огъня. Змейовете казали на момъка:

— Снеми този казан от огъня.

Приближил се той, грабнал казана и в миг го свалил от огъня.

Разбрали братята, че момъкът е силен и те не могат да го надвият, и решили да живеят в дружба с него. Ала не могли да издържат дълго така, почнали да се карат с него за нещо и се сбили. Избил воденичарският син осемте змея, а деветият, който бил куц, се скрил в една яма и така оцелял.

Целият имот на змейовете останал на младите и те заживели в любов и съгласие.

Веднъж, наскоро след това, момъкът поискал да отиде на лов и казал на жена си:

— Внимавай, докато не почукам три пъти, не отваряй вратата, за да не се вмъкне някой неканен.

А куцият змей чул всичко.

Отишъл мъжът на лов, змеят излязъл от ямата, приближил се дебнешком до вратата и почукал, както казал мъжът — три пъти.

Разбрала все пак жената, че това не е нейният мъж и не отворила вратата.

Змеят почнал да й се моли:

— Обичам те. Щом не искаш да ми отвориш вратата, пъхни поне малкото си пръстче през разтрога. Ще го целуна и ще си отида.

Пъхнала тя малкото си пръстче в разтрога, а змеят изведнъж го захапал. Изпищяла царската дъщеря от болка.

— Отвори вратата — извикал змеят, — инак ще ти отхапя пръста. Не издържала тя и отворила. Змеят влязъл.

Надвечер момъкът се върнал. Почукал три пъти и жена му го пуснала да влезе чак когато змеят успял да се скрие. На сутринта мъжът пак тръгнал на лов.

Останали сами куцият змей и царската дъщеря и змеят казал:

— Трябва да го погубим!

— Как ще го погубим? — попитала тя.

Змеят я подучил:

— Когато се върне, престори се на болна. Той ще те попита какво ти е и с какво може да ти помогне, а ти кажи, че в гората има един див глиган и само неговият черен дроб ще те излекува. „Ако ми донесеш черния му дроб, ще оздравея, инак ще умра!“ Той ще отиде на лов за глигана и ще загине. Така ще се отървем от него.

Мъжът се завърнал от лов. Влязъл в къщи и що да види — жена му лежи, пъшка, ще умре.

— Какво ти е? — попитал я той.

Царската дъщеря му казала:

— Чувала съм за един див глиган. Ако ми донесеш черния му дроб, ще оздравея, инак ще умра!

Глиганът живеел в гората под един дъб.

Отишъл момъкът, покатерил се на дъба и зачакал. Подушил глиганът миризмата на човек, спуснал се към дъба и видял, че на дървото има някой.

Засилил се глиганът, устремил се към дъба, забил бивниците си в стъблото му и го прерязал наполовина. Нахвърлил се втори път, но не улучил, от ярост забил бивниците си в корените и не можел да мръдне.

Спуснал се момъкът на един по-долен клон, мушнал глигана със сабята си. Почнал да го боде и да го дразни, за да се увери, че колкото и да се дърпа глиганът, няма да може да извади бивниците си.

Скочил тогава момъкът на земята, замахнал със сабята си и отрязал главата на глигана. Сетне разсякъл тялото му на две, извадил черния му дроб и си тръгнал.

Стигнал до къщата си и почукал. А жена му и змеят не се и надявали да го видят.

Чули те тропането му и скочили. Змеят се скрил, а жената отворила на мъжа си.

Сварил мъжът черния дроб на глигана, дал от него на жена си и тя оздравяла.

На сутринта той пак отишъл на лов. Излязъл змеят и пак подучил жената да се престори на болна и да каже на мъжа си, че само черният дроб на дивия елен ще я излекува.

— Той ще отиде на лов за дивия елен, ще намери там смъртта си и ние ще се отървем от него.

Върнал се мъжът от лов и пак заварил жена си да пъшка.

— Какво ти е? — попитал я той.

— Донеси ми черния дроб на дивия елен. Ако ми го донесеш, ще оздравея, инак ще умра — казала жена му.

Тръгнал мъжът на лов за дивия елен.

Вървял, що вървял, стигнал до една планина. Пред планината имало ливада, а на ливадата дванадесет косачи косят трева, без да изправят снага.

— Мир вам! — извикал им момъкът. Косачите не отговорили.

Извикал им втори път:

— Мир вам!

Само един от тях му отвърнал: