«Хубавата Малхуан»

Хубавата Малхуан

Казахска приказка

Стават и такива работи по света: извърви човек живота си и като умре, всички го забравят: не го споменуват нито с добро, нито с лошо. Пък за хубавата Малхуан се говорило не само след като залязла, а и много преди да изгрее. Шейсет години преди да дойде на тоя свят, звездобройци предрекли, че ще се роди хубавица над хубавиците. Още тогава ясновидци — зограф изписали нейния лик и го разнесли по всички земи; песнопойци съчинили за нея песни.

Научил за Малхуан и един хан. По-богат и по-могъщ от него нямало на света. Четиридесет дворци имал той. А измежду всички най-хубав бил дворецът, що му построил един майстор, дошъл от незнайна страна. Целият бил от мрамор, злато и сребро. Меки губери застилали пода. По стените висели свилени тъкани; на тях били извезани със сърма сури елени, подгонени от лъвове, и хубавици, къпещи се в изворна вода, из която плували чудновати рибки.

По тавана между коралови звезди се плъзгали златно слънце и сребърен месец. Ала онова що затъмнявало всичко, било ликът на Малхуан, изписан тъй майсторски, сякаш тя е жива и ей сега ще ти проговори…

В тоя дворец ханът отивал винаги без придружници. С часове седял сам пред дивния образ, очите си от него не можел да откъсне и току въздишал: „Щом науча, че тази хубавица се е родила, ще ида да я намеря, ако ще и накрай света и ще се оженя за нея.“

Ключът от двореца той пазел в своята шапка и никому не позволявал да влиза там.

Забравих да ви кажа, че този хан имал само една рожба — момче на четиринайсет-петнайсет години. Неразлъчен другар в игрите му бил синът на везира — негов връстник.

По цели дни двете момчета скитали из гората, стреляли по птици и дребни зверчета, препускали на коне из тучните поля или пък обикаляли дворците и се радвали на богатата им наредба. Тридесет и девет дворци те обходили и разгледали, само на четиридесетия портите били заключени.

Хановият син отишъл при майка си да поиска ключа.

— Сине мой, светлина на очите ми! — отговорила майката. — Не е у мен ключът от тоя дворец. Баща ти никому не го дава и го носи винаги в своята шапка Нея той сваля само когато се моли на аллаха или когато си ляга да спи.

„Непременно трябва да видя какво има в тоя дворец и защо баща ми не позволява никому да влиза!“ — рекло си момчето.

Един ден подир сита гощавка ханът легнал да спи. Изхитрило се момчето — отмъкнало ключа. Без да се маят, двете другарчета влезли в двореца. Още на прага те спрели като втрещени: отсреща ги гледала неземна хубавица. Лицето и било като пълнолика месечина, очите и като ясно слънце, а косите и — от беззвездна нощ по-тъмни…

Погледнал я хановият син и му се сторило, че очите и го проболи в сърцето. Строполил се на пода, сякаш поразен от гръм.

Уплашил се другарят му, изнесъл го навън, напръскал го с водица. А синът на хана, като дошъл на себе си, заплакал и зашеметен едва се дотътрил до постелята си.

Легнал хановият син и не ставал. Надошли знахари — никой не знаел каква е болестта му, никой не можел да го изцери. Питат, разпитват болника — той мълчал и от ден на ден се топял и тъмнеел. Така и щял да си умре, горкият, ако не се намерил един баяч-ясновидец. Щом погледнал момчето, познал каква е болката му и рекъл на баща му:

— О, господарю, люта болест се е впила в сърцето на сина ти. Можете да му помогнете, ако намерите хубавата Малхуан, и му я вземете за жена. Сега тя е осемгодишна; дъщеря е на хан Даут, който живее в планината Шенгерле.

Трепнало каменното сърце на бащата. Не от жал за сина, а от мисълта, че болестта на наследника може да му попречи да изпълни своето дълго таено желание. И в главата му се родил коварен план.

— Сине мой, едничка моя радост! — заговорил той притворно. — Ти вече порасна — можеш да седиш здраво на седлото. Тръгни, намери твоята хубавица и я доведи тука. Аллах да те пази и да ти помага!

Щом чул тия думи, болникът тозчас се изправил. А синът на везира се втурнал насреща му, прегърнал го и рекъл:

— Ще дойда и аз с теб, заедно да делим радости и несгоди!

Заповядал ханът да облекат момчетата в скъпи дрехи, да им дадат добро оръжие, тънконоги коне и пари, колкото щат.

Много дни пътували двамата другари. Навлезли в една тъмна страна — ни слънце, ни звезди греят; вредом мрак като в пещера. Накъде да вървят? Ненадейно пред тях се изправил белобрад старец със запалена борина в ръка.

— Чеда мои, как попаднахте тук, където само нощни птици прелитат? — попитал ги той.

Момчетата разправили на стареца всичко. Той им дал знак да вървят подир него.

Четиридесет дни и нощи ги водил през страната на вечния мрак. Чак на четиридесет и първия ден се провидяло слънцето.

Тогава старецът се обърнал към двамата:

— Очаква ви още дълъг и опасен път. Първо пред вас ще се изпречи старата Жалмауз-кемпир. Всички се боят от нея, ама вие не се страхувайте. Покажете и тая кърпа и тя ще ви погледне с добро око!

Старецът измъкнал от пояса си свилена кърпа, която била извезана със сърма, и я подал ка везировия син.

— Вървете все към изгрев слънце! — рекъл на раздяла старецът, обърнал се и потънал в мрака.

Година, и две, и три пътували младите юнаци. Девет вековни гори прекосили, девет високи планини прехвърлили, девет ширни поля преминали.

Един ден съзрели далече в степта дим да се вие към небето. Препуснали натам. Стигнали при една юрта. А насреща им Жалмауз-кемпир — тъй както приказките я описват: горна устна — до челото, долна устна — до гърдите, зъби — ханджари. Старата вещица извикала:

— Само месо при мен дошло!

Момците не успели да разгледат страшилището, а то вече глътнало сина на хана.

— Ой, какво стори, Жалмауз-кемпир? — извикал уплашен другарят му. — Ние идваме при тебе на гости — и показал кърпата на стареца.

Погледнала тя кърпата и я познала:

— Така ли била работата? Защо не казахте веднага?

Бръкнала вещицата с пръст в устата си и извадила сина на хана. А той, колкото бил хубав, дваж по-хубав станал сега.

Поканила Жалмауз-кемпир нечаканите гости в юртата си. Нахранила ги, напоила ги и ги заразпитвала: какви са, откъде идат, накъде отиват?

Те и разправили всичко.

— Имате късмет, че сте такива лични и хубави — рекла им тя. — Харесвате ми и ще ви помогна. Хубавата Малхуан не е далеч: планината Шенгерле е зад ония височини, гдето се мержелеят зад юртата. Отвъд планината се простира неизбродна гора. Там ще ви посрещне моето козарче. То ще ви упъти. А насред гората в бял дворец живее вашата хубавица Ден и нощ една стара магьосница я пази — слънце да не я види, вятър да не я лъхне. Все обикаля около двореца, преправена на някой звяр. Ама вие не се натъжавайте — старицата много обича златото, а при неговия блясък, казват, и змията от дупката си излиза. Платете и повечко, замажете и очите с жълтици и тя сама себе си ще продаде, камо ли девойката Малхуан. Това е, което мога да ви кажа. Сега спете, а утре станете по-раничко, че труден път ви чака! Шенгерле не е планина като всяка планина!

Рано на заранта юнаците яхнали конете. На раздяла Жалмауз-кемпир им дала един камшик и им заръчала да го предадат на козарчето:

— Така то ще разбере, че аз ви пращам!

Момците препуснали с конете. Пред очите им се вишела планината Шенгерле — да речеш да се пресегнеш, ще я пипнеш. А тя, като омагьосана, се дърпала назад. Три дни препускали, дорде стигнат до полите и. Пък сега друга мъка: скалите сякаш били излети от стъкло.

Изоставили конете си двамата другари, заизкачвали се по гладките скали. Седем дни се изкачвали, за да достигнат билото, където само орли виели гнезда. Хайде сега пък надолу още седем мъчителни дни. Прехвърлили планината и слезли в гората, сред която живеела хубавата Малхуан. А тая гора като гора ли била! Челата на дърветата в облаците опират, стволовете им в тръни обвити — невестулка не може да се провре, камо ли човек да мине.

Докато юнаците оглеждали гората, отнякъде изскочило дрипаво козарче. Те му подали камшика на старата вещица. Щом го зърнало, то им се поклонило и ги попитало защо са дошли в тоя пущинак. Разправили му те къде отиват и го помолили да им покаже пътя.

Козарчето се стреснало и се заозъртало: