«Тъмните реки на сърцето»

Дийн Кунц

Тъмните реки на сърцето

На Гари и Зов Карамардян за тяхното безценно приятелство, защото са хора, които превръщат живота в радост за другите, и защото ни дадоха дом, когато бяхме далеч от родината.

Решихме идната седмица да се преместим при вас завинаги!

ПЪРВА ЧАСТ

В странно море

Всички ний сме пътници, бродещи в тъма,

с билети, уредени на скъпа цена —

неизвестна, но непосилна за нас.

И това странстване на пейзаж след пейзаж —

загадъчен, причудлив, нереален —

ни кара в чувствата си да се колебаем.

След смъртта пътешествие няма,

съдържащо от живота тайна по-голяма.

„Книга на преброените тъги“

Колебливо потрепва край мен

на съдбата паяжината езотерична.

Но установявам някой ден,

че прегръдката й е челична.

„Книга на преброените тъги“

1.

Спенсър Грант мислеше за жената и изпитвайки силно безпокойство, шофираше в дъждовната нощ. Търсеше червената врата. Бдителното му куче седеше до него и мълчеше. Дъждът барабанеше по покрива на колата.

Бурята дойде откъм Тихия океан и се разрази без гръмотевици, светкавици или вятър в края на мрачния февруарски следобед. Беше по-скоро ръмеж, отколкото проливен дъжд и сякаш изми цялата енергия на града. Лос Анджелис и покрайнините се превърнаха в метрополия без строги очертания и облик. Сградите се сляха, уличното движение се влачеше лениво и улиците се стопиха в сива мъгла.

Спенсър спря на светофара. Плажовете на Санта Моника и тъмният океан се намираха от дясната му страна.

Роки, куче от смесена порода, голямо почти колкото лабрадор, с любопитство изучаваше пътя. Когато пътуваха с форда, Роки понякога надничаше през страничните стъкла и гледаше пейзажа, макар че повече го интересуваше онова, което беше пред тях.

Дори когато се возеше в багажното отделение, зад предните седалки, кучето рядко поглеждаше през задното стъкло. Плашеше се, като наблюдаваше как гледката се смалява. Вероятно му ставаше лошо от движението, затова предпочиташе пътя насреща.

А може би Роки свързваше с миналото смаляващата се магистрала зад тях. Кучето имаше основателна причина да не мисли за миналото.

Както и Спенсър.

Докато чакаше зелената светлина, той замислено потърка белега — навик, изразяващ безпокойство, така както друг човек би прехвърлял зърната на броеница. Допирът до белега го успокои, вероятно защото му напомни, че бе оцелял след най-големия ужас, който бе преживявал, и животът не криеше повече изненади, достатъчно зловещи, за да го погубят.

Белегът отличаваше Спенсър.

Беше белезникав, лъскав, простираше се от дясното ухо до брадичката и беше широк четири милиметра. Студовете и горещините го правеха по-бял от обикновено. На зимния въздух Спенсър го чувстваше като тел, опъната на лицето му, макар че в съединителната тъкан нямаше нервни окончания. На лятното слънце белегът беше хладен.

Светофарът светна зелено.

Кучето се приведе в очакване да потеглят.

Спенсър отново сложи и двете си ръце на волана и подкара на юг, покрай тъмния бряг. Очите му нервно търсеха червената врата в източната страна на улицата, сред множеството магазини и ресторанти.

Макар че вече не докосваше белега, той го усещаше болезнено. Дотогава не му бе минало през ума, че е дамгосан. Щом се усмихнеше или намръщеше, белегът подръпваше дясната половина на лицето му. Засмееше ли се, чувстваше напрежение в онази нееластична тъкан.

Равномерният ритъм на чистачките отмерваше като метроном барабаненето на дъждовните капки по предното стъкло.

Устата на Спенсър бе пресъхнала, но дланите му бяха влажни. Обръчът около гърдите му се стегна както от безпокойство, така и от приятното предчувствие, че отново ще види Валери.

Колебаеше се дали да не се прибере вкъщи. Надеждата, която хранеше, беше равностойна по емоционалност на фалшиво злато. Той беше сам и винаги щеше да бъде така. Имаше само Роки. Спенсър се засрами от този дързък прилив на оптимизъм, от наивността, която демонстрираше, от тайната потребност и от тихото отчаяние. Но продължи да шофира.

Роки едва ли имаше представа какво търсеха, но тихо изпръхтя, когато се появи червеният ориентир. Кучето несъмнено реагира на едва доловимата промяна в настроението на Спенсър при вида на вратата.

Барът се намираше между тайландски ресторант със замъглени от пара прозорци и празното помещение на някогашна художествена галерия. На прозорците бяха заковани дъски и от елегантната фасада липсваха парчета варовик, сякаш галерията не само бе фалирала, но и бе бомбардирана. През сребристия дъжд Спенсър видя струя светлина на входа на бара, озаряваща червената врата, която си спомняше от предишната нощ.

Но не можа да си спомни адреса. Сега този пропуск на паметта му се струваше преднамерен, като се имаше предвид аленочервения надпис над входа:

ЧЕРВЕНАТА ВРАТА

От гърлото му се изтръгна безрадостен смях.

След като бе посетил толкова много барове през годините, той вече не забелязваше разликите и не помнеше имената. В десетки градове онези безброй кръчми приличаха на изповедалня в църква. Седиш на високото столче и мънкаш едни и същи признания пред непознати, които обаче не са свещеници и не могат да ти опростят греховете.

Там изповедниците бяха пияници, чиито души бяха объркани като неговата. Не можеха да му кажат какво наказание трябва да изтърпи, за да намери покой. Обсъждаха ли смисъла на живота, те говореха несвързано. За разлика от странниците, пред които често разкриваше душата си, Спенсър никога не се напиваше. Страхуваше се от алкохолното опиянение като от мисълта за самоубийство. Да се напиеш, означаваше да изгубиш контрол. А това беше недопустимо. Контролът беше единственото, което той имаше.

Спенсър зави зад ъгъла и спря в страничната уличка.

Той посещаваше баровете не за да пие, а за да не бъде сам. И да разкаже историята си на някого, който няма да я помни на сутринта. Понякога Спенсър изпиваше една-две бири, щом вечерта се проточеше. После, когато легнеше в спалнята си и дълго съзерцаваше тавана, той най-сетне затваряше очи, защото шарките на сенките започваха неизбежно да му напомнят за нещата, които предпочиташе да забрави.

Спенсър изключи двигателя и дъждът забарабани по-силно от преди. Звукът беше смразяващ — досущ гласовете на мъртвите деца, които понякога го викаха с безмълвна настойчивост в най-лошите му кошмари.

Жълтеникавата светлина от близката улична лампа озари вътрешността на колата и той ясно видя Роки. Големите, изразителни очи на кучето го гледаха сериозно.

— Може би идеята не е хубава — рече Спенсър.

Роки протегна шия, за да близне дясната ръка на господаря си, която още беше вкопчена във волана. Кучето сякаш му казваше да се отпусне и да направи онова, за което бе дошъл.

Спенсър го погали и Роки наведе глава, но не за да подложи ушите и гърба си на милувките, а за да покаже, че е покорен и безобиден.

— Откога сме заедно?

Роки седеше с наведена глава. Сви се и напрегна тяло, но не потрепери.

— Минаха почти две години — каза Спенсър, отговаряйки на собствения си въпрос. — Две години на добро отношение, дълги разходки, игра на фризби на плажа, редовно хранене… и въпреки това понякога мислиш, че ще те ударя.