«Само напред»

Благодарности

Благодаря на Ник, „копелето“ Ройл, без чиято помощ никога нямаше да успея да продам първата си книга или да изгубя толкова време на комар. Благодаря на Стив Джоунс, Дейв Сътън, Рамзи Кембъл, Марк Морис, Кати Гейл, Джо Флечър, Стив Галахър, Джим Рикардс и Анамика Кришна за подкрепата им, на Джейн Джонсън за това и онова, на Клариса, че не се разочарова, на момчето Ели за тропането по пода и изядения лук, на Дейвид, че не се вживя в историческия Ричмонд и на Паула за езерата и перуниките в Бенф¹.

Обичам те, Сара. И първо, последно и завинаги благодаря на Мама и Татко за всичко. Това са най-хубавите хора, които познавам.

(обратно)

На семейството ми

Дейвид, Маргарет и Трейси

и в памет на Г-н Котарак

(обратно)

Част първа

По пукнатините

Какво ако съм русалка

в неговите джинси

с нейното име все още върху тях.

Хей, но на мен не ми пука,

’щото понякога,

само понякога говоря.

Чувам гласа си. Той е бил тих.

Мълчал е толкова години.

Мълчал е толкова години.

Тори Амос

Началото

Живееше едно момче в една къща. Беше само̀, защото баща му бе на работа, а майка му изтича до магазина на ъгъла. Тя знаеше, че няма проблеми да го остави за пет минути само̀. На него можеше да се разчита, макар да бе само на четири. То разбираше разликата между игра и опасност.

Момчето си играеше във всекидневната. Усети нещо странно. Огледа се. Помисли, че може би котаракът е минал зад него и е раздвижил леко въздуха. Но котаракът не беше там и всичко си беше наред, така че момчето пак се заигра. Оцветяваше една рисунка на джунгла в блокчето си и искаше да я завърши преди баща му да се е прибрал от работа.

Почука се на вратата.

Момчето впи поглед в нея за миг. Ето какво било странното чувство. То знаеше, че някой ще почука на вратата така, както понякога знаеше, че телефонът ще позвъни. Не беше майка му, защото тя си бе взела ключовете. Също така знаеше, че не бива да отваря вратата на непознати, когато е само̀ вкъщи. Но нещо му подсказа, че този случай е по-различен. То стана и бавно отиде до вратата. Замисли се за миг и после я отвори.

По това време семейството му живееше на горен етаж в жилищен блок. Външната им врата излизаше на балкон. Той завиваше надясно и водеше към асансьорите. Беше малко преди обяд. Ясно пролетно слънце струеше в стаята. Небето блестеше бяло и синьо.

Един мъж стоеше на балкона. Едър мъж с изтъркани джинси и боси нозе. Нагоре беше гол, ако изключим вълните от косми. Нямаше глава.

Мъжът стоеше там отвън, облегнат на стената. Главата и вратът му бяха изтръгнати от тялото и приличаха на издърпана от зъба дъвка. Раменете му бяха заздравели. Забелязваше се вдлъбнатина в средата, където е била основата.

Момчето не се уплаши. Изпълни го болка и състрадание. Разбира се, не знаеше как да назове чувствата си. Просто му стана мъчно за човека.

— Здравей? — каза то предпазливо.

В ума му прозвуча глас:

— Помогни ми!

— Как?

— Помогни ми! — повтори гласът. — Не мога да намеря дома си.

Момчето чу шум от дъното на балкона. Знаеше, че вратата на асансьора се отваря. Майка му се връщаше. Мъжът проговори още веднъж. Сякаш момчето беше единственият човек, който можеше да му помогне, сякаш това бе негово задължение.

— Искам да си отида вкъщи. Помогни ми!

— Къде живееш?

Гласът в ума му каза нещо. Момчето се опита да го повтори, но беше малко, още дете и не можа да схване правилно. Чу стъпки от близкия ъгъл и разбра, че са на майка му.

— Не мога да ти помогна — каза то. — Не мога да ти помогна. — Затвори внимателно вратата, прекъсвайки ярката слънчева светлина. Върна се право при книжката си. Изведнъж краката му се подкосиха и го оставиха на пода.

Когато миг по-късно майка му се върна, го откри заспало на пода. В очите му имаше сълзи. Момчето се събуди. Тя го прегърна и му каза, че всичко е наред, а то не й разказа за съня си. Скоро и само забрави всичко.

След време си спомни и осъзна, че не е било сън.

(обратно)

Едно

Бях изморен.

Онази сутрин станах и се измъкнах от водовъртежа на чаршафите в 9.30. Взех си душ, пих кафе. Седнах на пода и се облегнах на стената. Усещах как мускулите ми скърцат, докато придвижвам запалената цигара от пепелника към устните и от устните към пепелника. Додряма ми се и погледнах към часовника. Беше 10.45 сутринта.

Стоях и чаках да умра, да се вкаменя. Чаках кафето в кухнята да напълни една чаша и да дойде при мен. Тогава звънна видеофонът.

Не бях сигурен дали да отговоря. Той беше в другия край на стаята, за Бога! Не бях настроен да отговарям по видеофона, не и тази сутрин. Ако бях, щях да умирам тихо близо до него.

Звъня известно време и спря. Това беше хубаво. После отново започна да звъни. Този път — безкрайно дълго. Сякаш изминаха дни. Който и да ме търсеше, сигурно не знаеше как се чувствам или не ме разбираше. Както и да е. Реших, че си струва да отида до далечния край на стаята, дори и само за да пратя натрапника по дяволите.

И така… Внимателно се спуснах към пода и се покатерих по него като по планина. Когато изминах една трета от пътя, спрях и си починах мъничко. Видеофонът вече бе звънял толкова дълго, че почти бях забравил за него и дори не ме притесняваше много. Но след като веднъж съм решил нещо, аз го изпълнявам. Затова продължих.

Беше дълго и напрегнато пътешествие, изпълнено с изпитания и пречки. Например, почти бях стигнал и ми свършиха цигарите. Трябваше да се връщам за нова кутия.

Видеофонът все още звънеше, когато се добрах до другата страна. Това беше добре, защото трябваше да открия проклетото нещо. Преди половин година един клиент ми бе платил с Гравбенд част от задължението си за работата, която бях свършил. Може би и вие имате такова нещо: с него променяте гравитацията в избрани от вас стаи от апартамента, също посоките, теглото на предметите, такива неща. Известно време бях настроил гравитацията във всекидневната по обратен начин — от ляво на дясно. Беше забавно. Тогава батериите свършиха и всичко падна на куп в другия край на стаята. А аз нищо не можех да направя.

Отне ми време да открия видеофона. Екранът бе пукнат и звънът се чуваше по-слабо от обикновено. А може би просто беше изморен: звънеше вече два часа. Натиснах бутона на приемателя. Екранът показа надпис „Предстоящ разговор“, примигна и видях едно женско лице. Струваше ми се доста ядосана и позната.

— Уау, Старк! Колко време ти трябва да намериш един видеофон?

Ококорих се. Опитах се да си спомня коя е тя. Беше на моите години и изглеждаше много привлекателна.

— Права си, забавих се. Коя си ти?

Жената въздъхна тежко:

— Зенда е, Старк. Опомни се.

Както виждате, когато казвам, че съм уморен, нямам предвид само това. Страдам от тази болест. Нищо ново: съществува от векове. Когато нямате нищо специално да вършите, нищо, за което да бдите, когато ви се случват все едни и същи неща, когато чувствате, че животът не ви принадлежи, тогава идва умората, унинието. Всяко нещо ви струва огромно усилие.