«Компютърът на боговете»

Стивън Кинг

Компютърът на боговете

На пръв поглед приличаше на компютър „Уанг“ — клавиатурата беше „Уанг“, а също и кутията. Едва като се вгледа по-внимателно, Ричард Хагстръм забеляза, че кутията е отваряна (при това не много внимателно — изглеждаше така, сякаш че работата е свършена с трион), така че да се помести една малко по-голяма катодна тръба IBM. Дискетите, които бяха дошли с този мелез въобще не бяха „меки“ — бяха твърди като грамофонните плочи, които Ричард бе слушал като дете.

— За Бога, какво е това? — попита Лина, когато той и господин Нордоф го затътриха до кабинета му част по част. Господин Нордоф бе живял врата до врата със семейството на брата на Ричард Хагстръм… Роджър, Белинда и тяхното момче, Джонатън.

— Нещо, което Джон е конструирал — каза Ричард. — Господин Нордоф казва, че го е нарекъл на мен. Прилича на компютър.

— О, да — каза господин Нордоф. Той бе прехвърлил шестдесетте и се беше задъхал силно. — И бедното момче казваше, че това било… Какво ще кажете да го оставим за малко, господин Хагстръм? Нямам повече сили.

— Разбира се — каза Ричард и извика сина си Сет, който изтръгваше странни, атонални акорди от китарата си „Фендър“ на долния етаж — стаята, която Ричард бе предвиждал като „семейната стая“, когато я беше облицовал, но вместо това бе станала „репетиционната“ на сина му.

— Сет! — викна той. — Ела да помогнеш!

Долу Сет продължи да стърже по струните на китарата. Ричард погледна към господин Нордоф и повдигна рамене, засрамен и не се опита да го скрие. Нордоф на свой ред сви рамене, сякаш казваше Деца! Кой очаква нещо друго от тях в наше време? Само дето те и двамата знаеха, че Джон — бедният обречен Джон Хагстръм, синът на вечно пияния му брат — бе по-добър.

— Много бяхте любезен, че ми помогнахте — каза Ричард.

Нордоф вдигна рамене.

— Какво друго да прави един старец с толкова свободно време? Пък и това е най-малкото, което бих могъл да направя за Джони. Той ми подстригваше тревата безплатно, знаете ли това? Исках да му плащам, но той не прие. Страхотно момче беше. — Нордоф продължаваше да се задъхва. — Може ли една чаша вода, господин Хагстръм?

— Разбира се — той сам донесе водата, когато жена му не се помръдна от кухненската маса, където четеше любовен роман и дъвчеше вафла. — Сет! — пак извика той. — Качи се горе да ни помогнеш, чу ли?

Но Сет просто продължи да свири приглушени и нестройни акорди на китарата, която Ричард продължаваше да изплаща.

Той покани Нордоф да остане на вечеря, но Нордоф вежливо отказа. Ричард кимна, пак се почувства неловко, но този път го прикри по-добре. Какво прави едно свястно момче като теб в такова скапано семейство? го беше попитал веднъж приятелят му Бърни Епстайн, а Ричард бе успял само да поклати глава и се бе почувствал неловко като сега. Той беше свястно момче. И въпреки това ето до къде я беше докарал — дебела, навъсена жена, която смяташе, че са й отнели хубавите неща в живота, която чувстваше, че е заложила на губещ кон (но никога не го казваше гласно), и саможив петнадесетгодишен син, който се учеше криво-ляво в същото училище, в което преподаваше Ричард… син, който свиреше странни акорди сутрин, обед и вечер (най-вече нощем) и който смяташе, че това му стига, за да просъществува.

— А какво ще кажеш за една бира? — попита Ричард. Не му се щеше да пусне Нордоф — искаше да чуе повече за Джон.

— Една бира ще ми дойде много добре — каза Нордоф и Ричард кимна с благодарност.

— Чудесно — каза той и отиде да вземе две бири.

Кабинетът му се намираше в малка, подобна на навес пристройка, отделена от къщата — както и „семейната“ стая, той бе правил всичко сам. Но за разлика от „семейната“ стая, това място той смяташе за свое — място, където можеше да се затвори и да се отдели от непознатата жена, за която се бе оженил и от непознатото момче, което бе създал.

Разбира се, Лина не одобряваше това той да има свое място, но не бе успяла да го спре — това бе една от малкото му победи над нея. Той предполагаше, че в известен смисъл тя бе заложила на губещ кон — когато се бяха оженили преди шестнадесет години, и двамата вярваха, че той ще пише прекрасни, доходни романи и скоро и двамата ще карат по един Мерцедес-Бенц. Но единственият роман, който той бе написал, не се бе оказал печеливш, а критиците бързо отбелязаха, че той съвсем не беше и прекрасен. Лина бе на мнението на критиците и това бе началото на тяхното отчуждаване.

Така че преподавателското място в гимназията, което и двамата бяха възприели само като първа стъпка към известност, слава и богатство, бе основният им източник на доходи за последните петнадесет години — дяволски дълго за първа стъпка, мислеше си понякога той. Но никога не бе се отказал от мечтата си. Пишеше разкази, а от време на време и по някоя статия. Беше уважаван член на Писателската Гилдия. Всяка година той си докарваше по пет хиляди долара с пишещата си машина и колкото и да мърмореше Лина, това му извоюва самостоятелен кабинет… Особено при положение, че тя отказваше да работи.

— Хубава къща имаш — каза Нордоф, като се огледа из стаята, по чиито стени бяха накачени разнообразни старомодни графики. Компютърът-мелез бе оставен на бюрото. Старата машина „Оливети“ на Ричард бе дръпната временно върху един от шкафовете.

— Върши ми работа — каза Ричард. Той кимна към компютъра. — Вярваш ли, че това нещо работи? Джон беше само на четиринадесет години.

— Изглежда странно, нали?

— Наистина така изглежда — съгласи се Ричард.

Нордоф се засмя.

— Вие въобще нямате представа какво представлява това нещо — каза той. — Погледнах от задната страна на монитора. На някои от кабелите има печат IBM, а на други — „Радио Шак“. Вътре има почти цял телефон „Уестърн Илектрик“. А ако искаш вярвай, вътре има и малко моторче от детски конструктор. — Той отпи от бирата си и каза сякаш на себе си: — Петнадесет. Едва бе навършил петнадесет. Два дни преди катастрофата. — Той спря и пак повтори, без да откъсва поглед от бирата си. — Петнадесет. — Не го каза много високо.

— Моторче от детски конструктор? — Ричард премигна към стареца.

— Точно така. Електромоторче от детски конструктор. — Джон имаше такова откакто бе на… може би на шест години. Една година му го подарих за Коледа. Още тогава беше луд по разни машинарийки. Всякакви машинарийки го радваха, а тази малка кутийка с електромоторчето направо го хвърли във възторг. Пази я цели десет години. Малко деца могат да го направят господин Хагстръм.

— Не — каза Ричард, спомняйки си за кутиите с играчки на Сет, които бе влачил през годините — захвърлени, забравени, умишлено натрошени. Той погледна към компютъра. — Значи, тогава, не работи.

— Не бих се заклел в това, ако не го опитате, — каза Нордоф. — Това дете бе почти гений по електриките.

— Е това е малко преувеличено, струва ми се. Зная, че беше бог на машинарийките и спечели награда на Щатския Панаир на изобретенията, когато беше в шести клас…

— Състезавайки се с деца, които бяха много по-големи от него… някои дори завършваха гимназия — каза Нордоф. — Поне майка му каза така.

— Истина е. Ние всички много се гордеехме с него. — Това не беше съвсем истина. Ричард се бе гордял, и майката на Джон се бе гордяла, но бащата на момчето пет пари не даваше. — Но едно е панаир на изобретенията, а съвсем друго да си сглобиш свой собствен компютър… той вдигна рамене.

Нордоф остави бирата си.

— В петдесетте години имало едно момче — каза той, — което бе построило устройство за разбиване на атоми от две консерви от супа и електрочасти за пет долара. Джон ми го каза. Освен това той ми каза, че имало едно момче в някакъв забутан град в Ню Мексико, което открило тахионите — отрицателни частици, за които се смята, че пътуват назад във времето — през 1954. Едно момче в Уотърбъри, Кънектикът, на единадесет години, което направило бомба от целулоида, изстърган от гърба на тесте карти. С тази бомба вдигнало във въздуха една празна барака за кучета. Децата понякога са много странни. Особено свръх интелигентните. Направо да не повярва човек.

— Може. Може би е трудно да се повярва.

— И на всичко отгоре, той беше много добро момче.

— Вие го обичахте, нали?

— Господин Хагстръм — каза Нордоф, — много го обичах. Той беше едно истински свястно момче.