«Желязната пета»

Джек Лондон

Желязната пета

ПРЕДГОВОР

Записките на Ейвис Евърхард не може да се смятат за достоверен исторически документ. Историкът ще открие в тях много грешки, ако не в излагането на фактите, то в тяхното тълкуване. Минали са седемстотин години и събитията от онези времена и взаимната им връзка — всичко, в което авторката на тези мемоари се е ориентирала трудно, — за пас вече не представляват никаква загадка. На Ейвис Евърхард й е липсвала необходимата историческа перспектива. Онова, за което е писала, я е засягало твърде близко. Нещо повече — тя е била в самия водовъртеж на описваните от нея събития.

И все пак като документ Евърхардовият манускрипт представлява за нас огромен интерес, макар и в него работата да не е минала без едностранчиви съждения и преценки, породени от пристрастието на любовта. Ние отминаваме с усмивка тези заблуждения и прощаваме на Ейвис Евърхард възторжеността, с която говори за мъжа си. Сега ние знаем, че той не е бил такава исполинска фигура, нито пък е играл в събитията на онова време такава изключителна роля, както твърди авторката на мемоарите.

Ърнест Евърхард е бил бележита личност, но все пак не дотолкова, доколкото го е смятала жена му. Той е принадлежал към многобройната армия герои, служили самоотвержено на делото на революцията в целия свят. Но Евърхард е имал и свои лични заслуги в областта на разработката на философията на работническата класа и пропагандирането й. Той я наричал „пролетарска наука“, „пролетарска философия“, като по този начин проявявал известно тесногръдие във възгледите си, което по онова време не е могло да се избегне.

Но да се върнем към мемоарите. Най-голямото им достойнство се крие в това, че възкресяват за нас атмосферата на онази страшна епоха. Никъде другаде не ще намерим тъй ярко изобразена психологията на хората, живели през бурния период между 1912 и 1932 година, тяхната ограниченост и слепота, техните страхове и съмнения, моралните им заблуждения, необузданите им страсти и нечисти помисли, чудовищния им егоизъм. За нас е трудно да разберем това в нашия разумен век. Историята твърди, че е било така, а биологията и психологията ни обясняват защо. Но нито историята, нито биологията, нито психологията могат да възкресят пред нас този свят. Ние допускаме съществуването му в миналото, ала той остава чужд за нас, ние не го разбираме.

Това разбиране се поражда у нас, когато четем Евърхардовия манускрипт. Ние сякаш се сливаме с действуващите лица на тази отзвучала световна драма и заживяваме с техните мисли и чувства. И ние не само разбираме любовта на Ейвис Евърхард към героичния й спътник, а долавяме заедно с Евърхард заплахата на олигархията, надвиснала като страшна сянка над света. Виждаме как властта на Желязната пета (сполучливо име, нали?) заробва човечеството и заплашва да го смачка.

Между другото от този манускрипт научаваме, че автор на наложилия се термин „Желязната пета“ е бил на времето си Ърнест Евърхард — доста интересно откритие, което хвърля светлина върху един въпрос, неизяснен още достатъчно от историята. Смятало се е, че терминът „Желязната пета“ се среща за първи път у малкоизвестния журналист Джордж Милфорд в брошурата „Вие сте роби!“, излязла през декември 1912 година. Никакви други сведения за Джордж Милфорд не са стигнали до нас и само в Евърхардовия манускрипт бегло се споменава, че Милфорд е загинал по време на Чикагското клане. По всяка вероятност той е чул този израз от устата на Ърнест Евърхард — най-вероятно в някоя от речите му по време на предизборната кампания през есента на 1912 година. А самият Евърхард, както узнаваме от манускрипта, го е употребил за първи път на една вечеря у частно лице още през пролетта на 1912 година. Именно тази дата следва да се признае за достоверна.

За историка и философа победата на олигархията ще остане завинаги неразрешима загадка. Смяната на историческите епохи се обуславя от законите на социалната еволюция. Тези епохи са били исторически неизбежни. Настъпването им е могло да бъде предсказано със същата сигурност, с каквато астрономът изчислява движението на звездите. Това са неизбежни етапи в системата на еволюцията. Първобитният комунизъм, робовладелското общество, крепостното право и наемният труд са представлявали необходими стъпала на общественото развитие. Но би било смешно да се твърди, че господството на Желязната пета е било също такъв необходим етап. Ние сега сме склонни да смятаме този период за някакво случайно отклонение или възвръщане към жестоките времена на тиранското самовластие, което в зората на историята е било също толкова закономерно, колкото случайно е било сетне възтьржествуването на Желязната пета.

Лош спомен е оставил за себе си феодализмът, но и тази система е била исторически оправдана. След провала на такава мощна централизирана държава като Римската империя настъпването на феодалната епоха е било неизбежно. Но същото не може да се каже за Желязната пета. За нея няма място в закономерния развой на социалната еволюция. Нейното идване на власт не е било исторически оправдано и необходимо. Ние виждаме в нея по-скоро някаква чудовищна аномалия, исторически куриоз, случайност, мистерия, нещо неочаквано и немислимо. Нека това послужи като предупреждение за онези припрени политици, които с такава увереност разсъждават за обществените процеси.

Капитализмът е бил смятан от социолозите на онези времена за кулминационна точка на буржоазната държава, за узрял плод на буржоазната революция и ние в наше време можем само да се присъединим към това определение. Веднага след капитализма е трябвало да дойде социализмът — това са твърдели дори такива изтъкнати представители на враждебния лагер като Хърбърт Спенсър. Очаквало се с, че върху развалините на користолюбивия капитализъм ще порасне цвете, откърмено от столетията — братството на хората. Вместо това за наше учудване и ужас, а още повече за учудването и ужаса на съвременниците на тези събития, узрелият за разкапване капитализъм дал живот на още една чудовищна издънка — олигархията.

Социалистите от началото на двадесети век твърде късно открили настъпването на олигархията. А когато се сепнали, олигархията вече била налице — като факт, записан с кръв, като жестока, кошмарна действителност. Но по онова време според казаното в Евърхардовия манускрипт никой не е вярвал в дълговечността на Желязната пета. Революционерите смятали, че да я свалят е въпрос на няколко години. Те са разбирали, че Селското въстание е пламнало стихийно, а Първото въстание е избухнало твърде рано. Но никой от тях не разбирал, че и Второто въстание, добре подготвено и напълно назряло, било обречено на същата несполука и на още по-голям разгром.

Изглежда, Ейвис Евърхард е писала записките си по време, предхождащо Второто въстание, затова в тях не се споменава нито дума за злополучния му край. Няма съмнение също и в това, че ги е писала с надеждата да ги обнародва веднага след свалянето на Желязната пета и по този начин да отдаде дължимата почит на паметта на загиналия си мъж. Но тогава настъпила катастрофата и когато се е готвила да бяга или предвидяла задържането си, тя е скрила записките в хралупата на стар дъб в Уейк Робин Лодж.

По-нататъшната съдба на Ейвис Евърхард не е известна. По всяка вероятност тя е била екзекутирана от наемниците, а по времето на Желязната пета никой не е държал сметка за жертвите на многобройните екзекуции. Едно може да се каже със сигурност: когато е слагала ръкописа в скривалището и се е готвила за бягство, Ейвис Евърхард не е подозирала какъв страшен разгром ще претърпи Второто въстание. Не е предвиждала, че криволичещият и труден път на общественото развитие ще наложи през последвалите триста години и Трето, и Четвърто въстание, и много други революции, удавени в море от кръв — докато работническото движение не завоюва най-сетне победа в целия свят. На нея и на ум не й е идвало, че нейните записки, дан на любовта й към Ърнест Евърхард, ще лежат цели седем столетия в хралупата на вековния дъб в Уейк Робин Лодж, без да ги докосне човешка ръка.

АНТЪНИ МЕРЕДИТ¹

Ардис

27 ноември 419 г. от ерата на Братството между хората

(обратно)

I. МОЯТ ОРЕЛ

Лекият летен ветрец поклаща секвоите, а Уайлд Уотър ромоли сладки напеви по обраслите си с мъх камъни. Пеперуди прехвърчат в слънчевия блясък и от всички страни долита приспивно жужене на пчели. Така е тихо и спокойно, а аз седя тука, размишлявам и се тревожа. Тишината е, която ме кара да се тревожа. Тя ми се струва недействителна. Целият свят е затихнал, но то е затишие пред буря. Напрягам слух и всичките си сетива за нещо, което да издаде тази наближаваща буря. О, дано не е преждевременна! Дано не е преждевременна!