«Неприятната професия на Джонатан Хоуг»

Робърт Хайнлайн

Неприятната професия на Джонатан Хоуг

„… завършекът не е добре.

От толкоз обич към живота,

надежди и напразни страхове,

даряваме с молитва кротка

незнайни и нечути богове.

Че никой не живее вечно

и мъртвите не връща ги смъртта.

Че даже малката река далечна

се влива в океана на света.“

Суинбърн

1

— Кръв ли е това, докторе? — Джонатан Хоуг облиза устните си и както седеше на стола, се наведе напред, опитвайки се да види написаното на листа, който лекарят държеше.

Д-р Потбъри придърпа листа към себе си и погледна Хоуг над очилата си.

— Има ли някаква особена причина — попита той, — поради която трябва да намерите кръв под ноктите на ръцете си?

— Не. Така да се каже… Ами, не… няма. Но нали наистина е кръв?

— Не! — отвърна мрачно Потбъри. — Не е кръв.

Хоуг съзнаваше, че би трябвало да почувствува облекчение. Ала не почувствува. В този миг той съзнаваше, че дотолкова се бе вживял в хрумването кафявата нечистотия под ноктите на ръцете му да е засъхнала кръв, че даже не си позволяваше да се спре на други, по-невинни възможности.

Повдигаше му се. Но той трябваше да узнае…

— А какво е, докторе? Кажете ми.

Потбъри го изгледа от горе до долу.

— Вие ми зададохте определен въпрос. Аз ви отговорих. Вие не ме попитахте какво представлява това вещество — помолихте ме само да открия дали е кръв или не. Не е кръв.

— Но… Вие ме разигравате. Покажете ми анализа. — Хоуг се понадигна от стола и протегна ръка.

Лекарят дръпна листа настрани и старателно го скъса на две. Поставяйки двете парченца едно върху друго, той ги накъса още веднъж и още веднъж.

— Как си позволявате!

— Тези номера ги правете другаде — отвърна Потбъри. — Не се безпокойте за хонорара. Махайте се и друг път не се мяркайте.

Хоуг се озова на улицата на път към спирката на въздушната железница. Все още бе потресен от грубостта на лекаря. Той се боеше от грубостта, така както някои хора се страхуват от змии, големи височини или тесни помещения. Грубите обноски, макар и непроявени лично спрямо него, а само демонстрирани някому в негово присъствие, го отвращаваха и го караха да се чувствува безпомощен и унизен.

А ако самият той биваше прицел на грубиянство, за него нямаше друго спасение освен бягството.

Той стъпи с един крак на първото стъпало от водещото нагоре към спирката на въздушната железница стълбище и се поколеба. Пътуването с въздушната железница бе в най-добрия случай мъчително било заради бутането и блъскането, било заради мръсотията и неизменната възможност за грубиянско поведение. Той съзнаваше, че в момента не е в състояние да го понесе. Ако трябваше да слуша как вагоните скърцат на завоя, поемайки на север към детелината, той се усъмни, че и сам ще закрещи.

Обърна се внезапно и се видя принуден рязко да се спре, защото се оказа гърди в гърди с някакъв човек, който също поемаше по стълбището. Хоуг се отдръпна.

— Отваряй си очите, приятел! — рече мъжът и бързо мина край него.

— Извинете — измънка Хоуг, но мъжът бе вече отминал.

Тонът на мъжа бе по-скоро рязък, отколкото грубиянски — случилото се не биваше да вълнува Хоуг, а го вълнуваше. Облеклото и видът на този човек, самата му миризма разстроиха Хоуг. Той съзнаваше, че няма нищо лошо в износения дочен работен комбинезон и коженото яке и че лицето, позацапано от потта, изсъхнала на места по време на работа, не е лишено от добродетели. Забодена върху козирката на фуражката на мъжа, се кипреше обла значка с пореден номер и някакъв надпис. Хоуг предположи, че човекът е шофьор на камион, монтьор или механик — някой от онези занаяти, за които са потребни вещина и мускули и на които се крепи техническият напредък. А вероятно беше и семеен човек — любещ баща и добър къщовник, чието най-голямо прегрешение може да е една извънредна халба бира на две смени и склонността да заложи някоя пара на ротативките.

Беше чиста детинщина от страна на Хоуг да позволи подобен външен вид да го смути и да предпочете бяла риза, елегантен балтон и ръкавици. И все пак, ако от човека бе лъхало на бръснарски лосион, а не на пот, неочакваната среща нямаше да бъде толкова неприятна.

Ето какво си помисли и си каза, че е глупав и слаб. И все пак… би ли могло такова едно грапаво и жестоко лице наистина да бъде външният белег на сърдечност и чувствителност? Или този нос като смачкано копче и тези свински очички?

Нищо, ще се прибере у дома с такси, без да поглежда никого. Малко по-нататък, пред магазина за деликатеси, имаше колонка.

— Накъде? — Вратата на таксито бе отворена, гласът на шофьора бе равнодушно настойчив.

Хоуг срещна погледа му, поколеба се и промени решението си. Отново същата скотщина — поглед без никаква дълбочина и кожа, обезобразена от ергенски пъпки и разширени пори.

— Ъъ… извинете ме. Забравих нещо. — Той се завъртя рязко и внезапно спря, тъй като нещо го бе хванало през кръста. Оказа се малко момче с кънки, което се бе блъснало в него. Хоуг се олюля, но не падна и си придаде онзи вид на ласкав баща, към който прибягваше, щом трябваше да се разправя с деца.

— Хоп, по-полека, млади момко! — Той хвана момчето за рамото и лекичко го отстрани от себе си.

— Морис! — гласът, пронизителен и безсърдечен, пропищя близо до ухото му. Той принадлежеше на една огромна жена, самодоволна дебелана, която се бе подала през вратата на магазина за деликатеси. Тя сграбчи другото рамо на момчето и го дръпна настрани, като междувременно замахна със свободната си ръка, за да го цапардоса по ухото. Хоуг тъкмо се застъпи за момчето, когато забеляза, че жената го е зяпнала. Момчето, виждайки или усещайки отношението на майка си, ритна Хоуг.

Кънката го уцели в пищяла. Заболя го. Той побърза да се махне с единствената мисъл да се скрие. Свърна по първата странична улица. От удара понакуцваше, а ушите и вратът му отзад пламтяха, сякаш бе наистина заловен да се държи зле с този пикльо. Страничната улица не беше много по-добра от тази, от която бе избягал. От двете й страни нямаше магазини, нито пък я притискаше грубият стоманен тунел на въздушната железница. Тя обаче бе плътно застроена с жилищни кооперации, четириетажни и многолюдни, малко по-добри от евтините и неуютни жилищни домове.

Поети са възпявали красотата и невинността на детството. Ала погледнато през очите на Хоуг, те едва ли са имали предвид тъкмо тази улица. Струваше му се, че малките момчета имат миши лица, че по хитрост са надраснали годините си и че са язвителни, повърхностни и неискрени. Малките момичета в неговите очи не бяха по-добри. По изпитите лица на тези осем или деветгодишни деца — неоформената крехка възраст — според него беше изписана някаква клюкарска история — подли душички, родени да създават неприятности, и отчайващи бъбрици. Малко по-големите им сестри, придобили твърде млади опит от улицата, изглеждаха изцяло погълнати от излагането на показ на своя арогантен, наскоро осъзнат пол не заради Хоуг, а заради своите пъпчиви връстници, шляещи се около дрогерията.

Дори пикльовците в бебешки колички… Хоуг си въобразяваше, че обича бебета, допадаше му да играе ролята на достопочтен вуйчо. Ала не и тези. Със сополиви носове и дъх на кисело, мръсни и ревливи…