«Един толкова сантиментален човек (Писма до Мариана)»

Агоп Мелконян

Един толкова сантиментален човек

(Писма до Мариана)

1

19 март

Здравей!

Четвърти ден вали и ми се струва, че Ной ще трябва отново да събира животните…

Много неща са се променили в този град. Срещам познати от детството лица (библиотекарката, учителят ми по история, кафеджията бай Вахан) — сякаш са разрушени, трудно откривам лицата им отпреди трийсет години, посипани под белезникавия пясък на времето. И към мен ли то е било толкова несправедливо, моята възторжена младост — колко много разочарования съм ти спестил…

Пак започнах сърцераздирателно. Ще се усмихнеш игриво и ще кажеш, че е от дъжда: поначало, когато вали, ставаш един такъв нефокусиран. Аз, верен на нрава си, ще възразя, тогава ще извърнеш към мен глава и ще ме приканиш с очи: кажи го де, кажи го, щом не е от дъжда…

Беше лято. Беше слънце и свобода. Изкачвахме стръмната улица, която свързва градския часовник с морската градина. Вървях мъничко след теб, на половин крачка назад, за да се радвам на загара на раменете ти, на изящното очертание на гърдите, на размирната ти привлекателна женственост, която ме прави екзалтиран хлапак. Много неща трябваше да ти кажа тогава (за времето и преди всичко за горчивината му), но ме смутиха разноезичната пъстра тълпа, самоуверените бицепси, ходилата в джапанки. След час беше късно. След час беше непоправимо късно — тогава още не знаех, че нищо между нас няма да се случи навреме.

(Защо никога не сме били заедно в този град?)