«Исола»

Стивън Бруст

Исола

Тази е за Цинтия

Благодаря на Дейв Шорс, Университета на Минесота, департамент „Химическо инженерство“, и както винаги, на Ейдриан Морган. За критиката съм задължен на Тереза Нилсън Хайдън, Памела Дийн, Уил Шетърли и Ема Бул. Специални благодарности за същото на Джон Роби. Благодаря на Тери Макгари за страхотната редакция. Накрая, благодаря на Дон Хил затова, че ми показа как да си набавя малко допълнителен приход, докато чакам книгата да се довърши сама, както и на всички онези каръци, които се опитваха да ми надиграят тузовете.

(обратно)

Пролог

Чувал съм да казват, че в примитивните общества порядките били по-сложни — че било по-лесно неволно да обидиш някого например в Островните кралства или на Елди, или в Грийнъри, или при сериолите, или при дженоините, или в различните кралства на моя Източен народ, отколкото сред по-цивилизованите драгари.

Ще ми позволите да отбележа, че това го изтъкват неизменно драгари. Можете да си представите как намирате драгар, който няма да настоява, че Империята е постигнала най-високия въобразим връх на цивилизацията, нали? Но пък човек може да си представи и как Императорът подарява на някого Имперския трезор, стига да има достатъчно развинтено въображение.

И все пак между Седемнадесетте велики дома на Империята съществуват различия в това, което се смята за прилично поведение при различни обстоятелства, и си струва да се отбележи, че ако потърсиш достатъчно, ще откриеш, че винаги има практически основания за това някоя фраза или жест при различни обстоятелства да бъде смятана за учтива или невъзпитана. Да вземем един очевиден пример. Сред моите хора, когато дойдеш до къщата на свой познат, се очаква да потропаш на вратата с юмрук. Докато при драгарите това се смята за невъзпитано. Няма да ви досаждам с обяснения защо в една култура, толкова наситена с магия и затънала до гуша в параноя, е лошо да докоснеш вратата на нечий дом. Практическото тук се е превърнало във въпрос на добро възпитание.

В Джерег, дома, към който принадлежа (и в организацията, в която преди време работех), се смята за невъзпитано, когато помолиш за среща с по-висшестоящ или с равен, да пристигнеш на срещата първи, докато при драконите е невъзпитано да не пристигнеш първи, ако ти си отправил поканата. Дзурите си остават седнали, когато поздравяват новодошли на масите си, както на обществени места, така и вкъщи; лиорните неизменно стават. Само че ако дзур се среща с лиорн, може и да стане, ако знае обичая на лиорните, докато лиорнът… добре де, схванахте идеята.

Всичко това е доста объркващо.

Като източняк и — в много отношения — човек извън обществото, съм имал възможността да наблюдавам много от тези обичаи и възгледи за прилично поведение, поради което, като изхождам от предположението, че някой ден може би ще имате шанса да посетите някои от тези очарователни и великолепни индивиди (добре, добре, тези досадни и омразни тъпаци), с настоящото ви предлагам скромен трактат за навиците и порядките в Драгарската империя. Надявам се, че ще го намерите за полезен. Но в случай, че съм сбъркал някъде и неизбежно допуснете някое дребно нарушение на етикета, моля ви, не ми казвайте — имам си достатъчно лични проблеми.

(обратно)

1.

Приспособяване на поведението към обкръжението

Само защото наистина са те погнали още не значи, че не си параноик. Ако са те погнали от дълго време, параноята може да се превърне в рефлекс.

Интересно нещо са това рефлексите: ако им обръщаш внимание, ще почнеш да научаваш интересни неща за себе си. Това е една от причините, поради които избягвам да обръщам внимание на рефлексите си.

Но понякога не мога да го избегна.

Да вземем един произволен пример:

Събудих се почти моментално от здрав сън, в състояние на активна вцепененост, и преди да грабна оръжие или да скоча, за да избегна възможната атака, или даже да отворя очи, посегнах умствено — психически — за контакт с познайника си. Умовете ни тутакси се свързаха и казах: „Какво става, Лойош?“ В този момент знаех само, че трябва да е станало нещо, за да се събудя. Дори не помнех къде съм, макар че едно парче земя в пущинаците е като всяко друго, а напоследък спях все по такива места.

Първият знак, че наистина може да има проблем, се появи, след като той не ми отвърна с някоя от обичайните си духовити забележки. Вместо това последва миг на умствено мълчание, моля да ме извините за израза, след което Лойош каза: „Май са ни спипали, шефе“.

„Виж, това не е добре“.

Да се преструвам пред познайника си, че съм спокоен, ми помага наистина да запазя спокойствие. Лойош го приема като част от работата си и не ме кара да съжалявам много за това. Междувременно, без някакво съзнателно решение от моя страна, вече стисках в ръката си един хубав тънък стилет. Пак рефлексите.

Останах вцепенен — разчитах, че Лойош ще ми каже дали и кога да се задвижа. Докато изчаквах, прецених положението си — в частност острия гаден камък, щръкнал от земята между плешките ми. Разполагах с дебел пласт кожа на дарр между мен и земята и тънък пласт козина на криота между мен и небето.

„Разбойници ли са според теб, Лойош?“

„Разбойниците идват на банди, шефе. Не знам кой е, но е сам“.

„Значи по-вероятно е джерег“.

„Или нещо съвсем друго“.

Чух как Роуца помръдна и улових смътния психичен шепот на Лойош да остане неподвижна. Само за да очертаем основните рамки в случай, че не сме се срещали досега, Роуца е самката на Лойош, което, сигурен съм, трябва да отговори на всички възможни въпроси от ваша страна.

„Приближава се, шефе“.

„Вече имам ли мишена?“

„Не“.

„Някакви предположения?“

„Не. Но не съм притеснен, шефе. Сигурен съм, че ще измислиш някакъв план“.

Влечугите са студенокръвни; чувството за хумор у едно влечуго естествено показва същата характеристика. Това, въпреки че съм упорито преследван от влиятелно и много опасно криминално общество, което иска ни повече, ни по-малко да унищожи душата ми, е може би най-голямото бреме, което си нося.

„Добре — отвърнах, като пренебрегнах сарказма му. — Летиш колкото може по-тихо и по-далече от него, и обикаляш в кръг. Веднага щом видиш…“

Прекъсна ме преднамерено покашляне, последвано от добре познат глас:

— Моля за извинение, че ви безпокоя в такъв час, лорд Талтош, но съм сигурна, че трябва вече да сте буден, и се боя, че ако се приближа, може да направите нещо, за което да съжалявам.

Надигнах се, с приготвения за мятане нож.

— Не е възможно да си ти.

— Но съм аз.

— Не е възпитано да се лъже.

Тя се засмя.

— Нито да се обвинява приятел в лъжа.

— Не може да си…

„Тя е, шефе“.

— Добре — измърморих след дълга пауза. — Ще ми одерат кожата и ще ме хвърлят на норска.

„Вероятно — каза Лойош. — Но няма да е тя“.

Чух я как се приближи още малко. Лойош вече можеше да я види, но аз не виждам толкова добре нощем.

„Не го взимай навътре, шефе. Не всички можем да имаме свястно зрение“.

„Но поне и двете ми очи гледат напред, лешояд такъв“.

— Нещо против да си светна? — попитах.

— Моля ви.

Станах бавно, прибрах ножа и вдигнах торбичката с огнивото и праханта. Запалих свещ и я вдигнах така, че да сме осветени и двамата. Ветрецът за щастие беше лек. Видях я застанала пред мен, много красива и съвсем не на място. Приклекна в учтив реверанс и й отвърнах с изискан поклон.

— Лорд Талтош.

— Лейди Тилдра — отвърнах. — Добре дошли в пущинаците.

Тя се огледа.