«Мракът и дъщеря ми»

Сибин Майналовски

Мракът и дъщеря ми

Студено ми е. Направо умирам от студ. А в същото време ме е страх да стана и да пусна отоплението. Страхувам се, че щом се изправя, и веднага ще се строполя на пода като труп. Чувствам краката си като гумени или като направени от желе. По дяволите, колко ми е студено!…

— Татко! Добре ли си? — разтревожено ме пита Дени, която се е сгушила плътно в мен и естествено може да долови треперенето ми. Взирам се в себе си през нейните очи: мъртвешки пребледняло лице с нездраво подпухнала сбръчкана плът, торбички под очите и безкръвни плътно стиснати устни. Мумия, а не човек…

— Няма нищо, миличка. Иди… иди, ако обичаш, до огледалото и се погледни. Искам да те видя.

Дени послушно става и отива в банята. За кой ли път се изумявам от невероятната й красота: дълга до кръста гарвановочерна коса, викингски скули, тъмна матова кожа, а очите… Точно в този момент те са яркозелени като първите пролетни листа на липите, които растат пред дома. Помня обаче случаи, когато са били и стоманеносиви, и бистри морскосини, и зеленикавокафяви като моите…

— Добре, Дени. Ела пак при мен.

Тя идва и полага глава в скута ми. Бавно я целувам по двете очи.

От три години насам тези очи са и мои. Без малката си дъщеричка нямаше да мога да направя и две крачки, без да се спъна някъде и да се пребия. Благодарение на вече бившата ми съпруга, лека й пръст, бях сляп като къртица.