«Обикновен човек»

Йордан Йовков

Обикновен човек

Драма в четири действия

Лица

Аничка

Александър Струмски

Борис Бранков

Боров

Рашко

Стаменка

Любен

Жени

Госпожица Малчева

Николачко

Пончев

Госпожа Антонина

Павлина

Съдебен следовател

Полицейски агент

Шофьорът на Струмски

(обратно)

Първо действие

Малка едноетажна къщичка, ниска, продълговата, с бели стени, сред широк двор. Отпред, по към лявата страна, е изнесена обущар ска маса, отстрани — етажерка, по която са наредени калъпи, обуща, кожи. Виждат се надписи: „Обущар“, „Лепим галош“ и др. Надясно от масата — врата за в къщи, два прозореца със саксии цветя, а долу под тях — проста дървена пейка. Още по-надясно, към края на къщата — врата за кухнята.

Рашко и Любен работят. До Рашко, подпряно до стената, се вижда заковано на дъска обявление: „Дава се под наем…“

РАШКО. Криза, криза… Всеки с кризата се оправдава. И който има, и който няма, се оплаква. Николачко взема наем от четири дюкяна, пенсия има, и той за криза ще ми разправя… (Помълчава.) Ти не му ли каза, че подметките струват 85 лева, не 75?

ЛЮБЕН. Казах му, майсторе.

РАШКО. А той?

ЛЮБЕН. Не давам, кай, повече. Криза има сега.

РАШКО. Ще му дам аз нему една криза, само да го видя. Разбирам да ми отбие от цената, ако материалът беше слаб, ако работата не чинеше. А я да каже той, де другаде е видял такваз работа? Всички ми казват: чудесно работите, бай Рашко, защо не рекламирате? (Престорено скромно.) Какво ще рекламирам, аз не обичам да се хваля. Тя стоката, дето се казва, сама се рекламира; обувката я гледаш стегната, прибрана, ще речеш — малка, а вътре кракът свободен, пружинира… (Въодушевено.) Да! Трайност, гъвкавост, практичност! Марка „Слон“!… (На Любена.) Намокри обувката и тогаз я чукай…

ЛЮБЕН. Намокрих я, майсторе.

РАШКО. (продължава). Аз не рекламирам, аз само казвам: „Милостива госпожо: улица Цибра, № 53.“ — Толкоз. Който обича, да заповяда. (Чука; след късо мълчание.) Значи: криза има — тъй каза бай ти Николачко, а?

ЛЮБЕН. Тъй, майсторе.

РАШКО. Ще му дам аз нему една криза. Тез десет лева няма да му ги оставя, ще си ги взема. О-хо! Ще си ги взема и още как!

Боров излиза от къщи с ръчна чанта и дохожда към Рашко.

РАШКО. Какво решихте, г-н Боров? Заминавате ли?

БОРОВ. Заминавам само аз, Аничка ще остане още два-три деня. То по-добре беше да си я вземех, аз и затуй додох, но какво да правя — примоли ми се да остане, та да види какво ще й отговорят от министерството. То досега като не я назначиха, надали ще я назначат вече…

РАШКО. Мъчно стават тез работи. Обещават, а не изпълняват.

БОРОВ. Тъй е. Но нека отиде да попита още веднъж, та да си отземе и да си доде у дома. Колкото за наема, аз й оставих пари, тя ще ви плати.

РАШКО. Лесно е то.

БОРОВ. Аз пък трябва да си ходя, че ме чака работа. И да ти кажа ли, не ме сдържа тук. Аз като не си ида на лозето, ама има-няма работа, не мога. Като поработя, като походя, тогаз ям добре и сънят ми е сладък. Тъй сме ний в провинцията.

РАШКО. Тъй е, тъй. О, я ми дай и на мене такъв живот! Тук на какво прилича? (Радостно.) Ето я Аничка… (Аничка иде откъм къщи, като туря ръкавиците си.) Е, Аничке, ще идеш ли на гарата да изпратиш баща си?

БОРОВ. На гарата няма да доде, какво ще прави на гарата.

АНИЧКА. Ще го изпратя до трамвая. Аз ще ходя в министерството.

БОРОВ. Сега да вървим. Сбогом, майсторе!

РАШКО. Сбогом! На добър час! (Боров тръгва да излезе.) Аз пък приготвих обявлението.

АНИЧКА (обръща се). Какво обявление?

РАШКО. За стаята. Нали трябва да се даде под наем. Ето (показва обявлението), приготвил съм го.

АНИЧКА. А, бай Рашко! Като замина, тогаз. Не искам сега да ми влизат хора в стаята. Не искам, не! Пък и може и да остана, не се знае. Толкоз пъти съм ходила в министерството, но никога не съм била тъй весела. И хубав сън съм сънувала. Нещо ми казва, че работата ще стане.

РАШКО. Е хайде де!

АНИЧКА. Обявлението няма да го туряш.

РАШКО. Няма, няма.

БОРОВ. Аничке, да вървим.

АНИЧКА. Сега, тате. (На Павлина, която влиза и носи скъсани детски обувки.) Добре, че ме срещаш с пълно, та да ми върви…

ПАВЛИНА. Аничке, че ти прилича таз рокля! Аничке, че си хубава! Постой де, постой.

АНИЧКА. Бързам, бързам… (Излиза.)

ПАВЛИНА. Бай Рашко, на да ми направиш тез обуща! (Слага обущата на масата.) На детето са… Какво е туй обявление? Какво се дава под наем?

РАШКО. За стаята на Аничка е. Аничка си заминава.

ПАВЛИНА. Заминава ли си?

РАШКО. Сега заминава баща й, а тя ще замине след два-три деня. Какво да прави момичето, студентка беше, свърши, а работа не може да намери. Пък и баща й не е богат човек да й праща пари. Беден човек, пенсионер… (На Пончев, който, влязъл след Павлина, стои малко настрана.) О, Пончев! Ела де, ела седни…

ПОНЧЕВ (пийнал). Не мога да седна аз при вас, че моите мисли са крайни… (На Павлина.) Павлинке, гълъбче, що не ме вземаш ма?

ПАВЛИНА. Умряла съм за тебе. Малко са ми две деца и майка на главата, че да храня и мъж без работа. (На Рашка, който оглежда обувките, донесени от нея.) Хубаво да ги направиш, бай Рашко, здравичко…

РАШКО. Хубаво, здравичко… На кого не съм направил хубавичко и здравичко. А не плащат. На, Николачко за едни подметки — и то какви подметки я! — от осемдесет и пет лева десет ми отби.

ПОНЧЕВ. Николачко е багабонтин… експлоататор… крадец! (С пръст на челото.) Знам! Туй мога да го докажа.

ПАВЛИНА. Не зная какъв е бай Николачко, но два пъти става вече, кокошката ми щом снесе яйце в курника, доде ида, яйцето го няма…

РАШКО. Да не е лисица?

ПОНЧЕВ. Лисица с два крака.

ПАВЛИНА (ниско, предпазливо). Бай Николачко е. Сварих го, като излизаше от курника с яйцето в ръка.

ПОНЧЕВ. Николачко е крадец! От кооперациите, дето се строят, краде дъски, греди, тухли. Мошеник!

ПАВЛИНА. Бай Николачко, рекох, аз с четири очи гледам да снесе кокошката прясно яйце, та да го дам на детето си, а ти го вземаш.

РАШКО. А той?

ПАВЛИНА. Тъй ли, каза, ваше ли е? Аз пък рекох, че го е снесла нашата кокошка. На ти го, като е твое.

РАШКО. И не се разсърди, не се докачи?

ПАВЛИНА. Не!

РАШКО. (поклаща глава учудено).

ПОНЧЕВ. Николачко да се обеси. Аз ще купя въжето…

ПАВЛИНА. Г-н Борис иде.

Влиза Борис Бранков усмихнат, облечен бедно: сако от един цвят и панталони — от друг. Носи голям букет.