«Чудото»

— Може би. По-вероятно не. Но едно мога да ви гарантирам: тази нощ в Сиена няма да умре никой: нито мъж, нито жена, нито дете.

— Сигурно имате разходи — рече туристът. — За да поддържате двора. Ако мога да направя нещо…

Немецът сви рамене.

— Не. Ей там на оная пейка до стената има кутия за дарения. Тя е за сиенските сираци. Реших, че това би й харесало.

Туристът беше щедър като всеки американец. Той бръкна в джоба на сакото си и извади дебела пачка. Обърна се към кутията, отброи пет банкноти и ги пъхна вътре.

— Господине — каза канзаският фермер на немеца, след като помогна на жена си да се изправи. — Скоро ще напусна Италия и ще отлетя за Канзас. Ще се грижа за ранчото си и ще отглеждам добитъка си. Но до края на живота си няма да забравя, че съм бил в двора, където е умряла тя, и завинаги ще запомня историята за Катерина дела Мизерикордия. Хайде, скъпа, да вървим.

Двамата излязоха на уличката и тръгнаха към празнуващото множество. След малко от дълбоките тъмни сенки на аркадата излезе жена.

Тя също носеше изтъркани дънкови дрехи, косата й бе сплетена на плитчици и на шията й висяха мънистени нанизи. На гърба й беше прехвърлена китара. В дясната си ръка държеше тежка мешка, в лявата — спортен сак.

Жената застана до мъжа, извади цигара с марихуана от горния си джоб, запали я, дълбоко дръпна и му я подаде.

— Колко остави? — попита тя.

— Петстотин долара — отвърна мъжът. Немският му акцент бе изчезнал — говореше като истинска рожба на Уудсток. Той изпразни дървената кутия и напъха доларите в джоба на ризата си.

— Страхотна история — каза приятелката му. — Хареса ми как я разказваш.

— И на мен ми харесва — скромно призна хипито и вдигна раницата си. — И знаеш ли? Те вечно ще вярват, че е истина.

(обратно)

Информация за текста

© 2001 Фредерик Форсайт