«27»

На четиримата души,

които обичат този остров толкова много,

колкото и аз:

Покойният велик Боби Бърд,

моята дъщеря Темпъл,

Марк Воон,

и завинаги, на Вирджиния.

„Миналото е пролог към настоящето.“

Уилям Шекспир

ПЪРВА КНИГА

„Съдбата води желаещите и влачи нежелаещите.“

Сенека

1.

Приличаше на ужасно привидение — фантастичен урод, смесица между човешко и полуживотинско. Това оскърбление на човешкия род, покрито с белези, задъхано и с див поглед, бе сякаш потвърждение, че не всички неща в природата са идеални и че дори Господ в безграничната си свобода може да допусне чудовищен гаф.

Лицето му бе оплетено в мрежа от червени изпъкнали белези; лявото му око бе вечно полузатворено. Носът — смачкана буца с плоски ноздри, изпъкваше върху мъртвешки бледото лице като свинска зурла. Дебелите устни разкриваха изкривени, изпочупени зъби, които стърчаха така, сякаш след пророчески размисъл са били напъхани във венците наслуки. Косата — светла сплъстена грива, падаше от двете страни на лицето, сякаш за да подчертае неговите аномалии.

Тялото също не бе избегнало разрухата. Той бе нисък — едва метър и петдесет. Извити от прегърбения гръбнак, раменете притискаха врата и стояха постоянно повдигнати; единият му крак бе обърнат навътре и изкривен така, че той вървеше на една страна със странно накуцване.

Всяка пора и сухожилие на това измъчено създание бяха пропити с горест и омраза.