«Чудовището на смъртта»

Агата Кристи

Чудовището на смъртта

За пръв път чух тая история от Уилям П. Райън, кореспондент на един американски вестник. Вечеряхме с него в Лондон точно преди да отпътува за Ню Йорк и случайно подметнах, че на другата сутрин заминавам за Фолбридж.

Той вдигна поглед и рязко отбеляза:

— Фолбридж, Корнуол?

Интересно — само един от хиляда би могъл да знае, че в Корнуол има Фолбридж. Обикновено хората смятат, че става дума за Фолбридж в Хампшър. Затова забележката на Райън възбуди любопитството ми.

— Да — казах. — Известно ли ти е?

Без да обяснява, той отговори, че не би могло да бъде другояче. После попита дали случайно не съм чувал за една къща там, наричана Триърн.

Интересът ми се засили.

— Хубава работа! Именно в Триърн отивам. Това е домът на сестра ми.

— Ами! — възкликна Уилям П. Райън. — И това, ако не е съвпадение!

Предложих му да престане с тия недомлъвки и да ми обясни всичко.

— Е, добре — каза той. — За да го сторя, трябва да ти разкажа за един случай с мен от началото на войната.

Въздъхнах. Събитията, за които разказвам, се случиха през 1921 година. Нямаше мъж, комуто да не бе втръснало да му напомнят за войната. Точно бяхме започнали да позабравяме, слава богу. При това, доколкото ми беше известно, Уилям П. Райън беше склонен да говори надълго и нашироко за своите премеждия по време на войната.

Сега вече нищо не можеше да го спре.

— В началото на войната, както, предполагам, знаеш, се намирах в Белгия като представител на моя вестник и пътувах по малко из страната. Имаше едно селце ще го нарека Хикс. Едва ли по-голямо от коневръз, но точно там се намираше един доста голям манастир. С монахини в бяло — не знам как се наричаха, — от някакъв си там орден. Но това няма значение. Та това селце беше точно на пътя на немската офанзива. Пристигнаха уланите.

Размърдах се притеснено на стола си. Уилям П. Райън вдигна успокоително ръка.

— Не се вълнувай — каза. — Тая история не е за жестокостите на германците. Би могла и да бъде, но не е. Всъщност става дума за обратното. Насочили се ония ми ти хуни към манастира и когато стигнали там, той бил вдигнат във въздуха.

— О! — стреснах се аз.

— Неочаквано, нали? Бих казал, между другото, че иначе хуните доста лудуваха и правеха какви ли не маймунджилъци с експлозивите си. Но този път те като че не носели нищо подобно със себе си. Май не били от ония майстори на пиротехниката. Е, питам те аз, какво могат да знаят пък няколко монахини за взривния майсторлък? Шепа монахини, представяш си, нали?

— Странно наистина — съгласих се аз.

— Заинтересувах се какво разправят селяните за този случай. Бяха поокастрили и изсушили всичко. Според тях това си беше стопроцентово, добре извършено първокласно чудо. Една от монахините, изглежда, си е имала репутация на начинаеща светица — изпадала в транс и получавала видения. Та според тях тя била в дъното на целия номер. Повикала била мълния да порази нечестивите хуни — и ги поразила не на шега — заедно с всичко наоколо. Доста добре изпипано чудо!

Не успях да се добера до истината по този въпрос нямах време. Но точно тогава чудесата бяха в разгара си — ангели в Монс и тем подобни. Описах случая, поприбавих малко „ах“ и „ох“ и покрих всичко с религиозното було, а после го изпратих на моя вестник. В Щатите пасна много добре. По онова време им харесваха точно такива истории.

Но (не съм сигурен дали ще ме разбереш) винаги, когато пиша, ставам малко любопитен. Искаше ми се много да узная какво точно се беше случило. На самото място нямаше какво да се види. Бяха останали да стърчат две стени, а на едната от тях имаше петно от барут с формата на огромен звяр.

Селяните от околността се плашеха до обезумяване от това петно. Наричаха го Чудовището на смъртта и по тъмно не минаваха оттам.

Суеверието винаги е представлявало интерес. Искаше ми се да видя дамата, скроила тоя номер. Изглежда, не беше загинала. Заминала бе за Англия с група други белгийци. Направих си труда да открия следите й. Установих, че била изпратена в Триърн, Фолбридж, Корнуол.

Аз кимнах.

— Сестра ми приюти доста бежанци от Белгия в началото на войната. Около двайсетина.

— Винаги съм искал, ако ми остане време, да потърся тази жена. Щеше ми се да чуя за бедствието от самата нея. Но било поради заетост или по други причини, случаят все ми се изплъзваше от паметта. Освен това и Корнуол не ми е на път. Всъщност бях забравил тази история, докато ти не ми спомена току-що за Фолбридж.

— Ще трябва да попитам сестра си — казах. — Може да е чула нещичко. Белгийците, разбира се, отдавна са репатрирани.

— Естествено. И все пак, в случай че сестра ти наистина знае нещо, ще се радвам, ако ми го съобщиш.

— Ще го сторя — обещах чистосърдечно аз.

И това беше.

Едва на втория ден след пристигането ми в Триърн си припомних историята. Пиехме чай със сестра ми на терасата.

— Кити — казах, — нямаше ли между твоите белгийци една монахиня?

— Да не би да имаш предвид сестра Мари Анжелик?

— Възможно е — казах предпазливо. — Разкажи ми за нея.

— Мили мой, та тя беше най-невинното същество. И знаеш ли какво, още е тук.

— Как? В къщата?

— Не, не, в селото. Доктор Роуз, нали си спомняш доктор Роуз?

Поклатих глава.

— Спомням си някакъв старец на около осемдесет и три години.

— Доктор Леърд. О! Той почина. Доктор Роуз е тук само от няколко години. Той е съвсем млад и пълен с идеи. Страшно много се заинтересува от сестра Мари Анжелик. Тя получава халюцинации и тем подобни и очевидно представлява интересен случай от медицинска гледна точка. Клетото същество, нямаше къде да отиде — тя наистина си беше съвсем откачена, — но прави впечатление, ако разбираш какво искам да кажа. Та, както ти споменах, нямаше къде да отиде и доктор Роуз беше много любезен да й намери подслон в селото. Според мен той пише някаква монография или нещо подобно, каквото докторите пишат, върху нейния случай.

Тя спря да говори, а после продължи:

— А ти какво знаеш за нея?

— Чух една твърде любопитна история. Предадох историята така, както я бях чул от Райън.

Кити много се заинтересува.

— Има вид на човек, който може да те вдигне във въздуха, ако разбираш какво имам предвид — каза тя.

— Аз наистина мисля — казах аз, защото любопитството ми все повече се засилваше, — че трябва да се запозная с тази жена.

— Добре. Бих искала да чуя мнението ти за нея. Най-напред се запознай с доктор Роуз. Защо не вземеш да отидеш до селото след чая?

Приех предложението.

Заварих доктор Роуз в дома му и се представих. Изглеждаше приятен млад мъж и все пак имаше нещо в личността му, което доста ме отблъскваше. Беше прекалено агресивен, за да го приема напълно.

В мига, в който споменах за сестра Мари Анжелик, той прикова вниманието си върху думите ми. Случаят явно го заинтригува. Предадох му, каквото ми беше разказал Райън по въпроса.

— Аха! — каза замислено той. — Това обяснява доста неща.

Той бързо ме погледна и продължи.

— Случаят е наистина крайно любопитен. Жената пристигна тук, след като наистина беше прекарала тежък душевен шок. Беше в състояние на дълбоко душевно разстройство. Склонна беше към халюцинации от най-поразително естество. Личността й беше твърде необикновена. Вярвам, че ще искате да дойдете с мен при нея. Заслужава си да се види.

С готовност се съгласих.

Тръгнахме заедно. Целта ни беше една малка къщурка в края на селото. Фолбридж е извънредно, живописно място. Намира се на устието на река Фол, повечето на източния й бряг, тъй като западният е прекалено стръмен да се строи по него, макар неколцина къщи да се бяха вкопчили в скалистия склон насреща. Къщата на доктора беше кацнала на самото било на скалата по западната страна. От нея се виждаше как големи вълни се разбиват в черните скали.

Малката къщурка, към която се бяхме запътили се намираше навътре и от нея морето не се виждаше.

— Тук живее околийската сестра — обясни доктор Роуз. — Именно при нея настаних на квартира сестра Мари Анжелик. Само така тя можеше да остане под квалифицирано медицинско наблюдение.

— Нормално ли се държи? — полюбопитствах аз.

— След минута сам ще можете да прецените — отговори той усмихнато.

Околийската сестра, тантуреста приятна женица, тъкмо се готвеше да тръгва с велосипеда си, когато ние пристигнахме.

— Добър вечер, сестро, как е пациентката ви? — извика докторът.