«Четвъртият човек»

Агата Кристи

Четвъртият човек

Каноникът Парфит се задъха. Тичането след влакове не беше работа за мъж на неговата възраст. Първо, фигурата му беше загубила стройния си силует и чувствително се беше засилила тенденцията да не му достига дъх. Тази тенденция сам каноникът винаги обясняваше с достойнство, казвайки: „Сърцето ми, както се досещате!“

Той се отпусна в ъгъла на първокласното купе с въздишка на облекчение. Уютът на затопления вагон беше изключително приятен. Навън валеше сняг. Имаше късмет да си намери ъглово място за това нощно пътуване. А колко неприятно би било обратното. В този влак бе наложително да има спален вагон.

Другите три ъглови места бяха вече заети и като забеляза този факт, каноникът Парфит осъзна, че човекът в най-далечния ъгъл му се усмихва кротко, сякаш го познава. Беше гладко избръснат мъж с озадачена физиономия и коса, започнала да посивява по слепоочията. Професията му толкова отчетливо личеше, че е право, че никой дори за момент не би го сбъркал с нещо друго. Сър Джордж Дюран беше наистина прочут адвокат.

— Е, Парфит — отбеляза добродушно той, — доста потичахте, а?

— Боя се, че това е много лошо за сърцето ми — каза каноникът. — Какво съвпадение да се срещнем, сър Джордж. На север ли сте се запътили?

— Нюкасъл — отвърна лаконично сър Джордж. — Между другото — добави той, — познавате ли се с доктор Камбъл Кларк?

Мъжът седеше от същата страна на купето и каноникът наклони любезно глава.

— Срещнахме се на перона — продължи адвокатът.

Още едно съвпадение.

Парфит огледа с интерес доктор Камбъл Кларк. Неведнъж беше чувал това име. Доктор Кларк беше първокласен лекар и специалист по душевни болести, а последната му книга, „Проблемът на несъзнателното“, беше най-дискутираната книга на годината.

Каноникът Парфит съгледа една масивна четвъртита брада, прями сини очи и червеникава коса, недокосната от сивия цвят, но бързо оредяваща. Получи и впечатлението за една твърде силна личност.

По съвсем естествена асоциация каноникът хвърли поглед и на срещуположното място, почти готов да срещне и там погледа на човек, който го е разпознал, но четвъртият пътник в купето се оказа абсолютно непознат — чужденец, реши каноникът. Беше дребен мургав човечец, твърде незначителен на вид. Свил се в огромния си балтон, той сякаш дълбоко спеше.

— Каноникът Парфит от Брадчестьр? — заинтересува се доктор Камбъл Кларк любезно.

Каноникът показа колко е поласкан. Тези негови „научни проповеди“ бяха постигнали наистина голям успех — особено, откакто ги беше поела пресата. Точно от това имаше нужда църквата — от добър съвременен и напълно актуален материал.

— Прочетох книгата ви с голям интерес, доктор Камбъл Кларк — каза той. — Макар и чисто научна на места и не съвсем за мен.

Намеси се и Дюран.

— Вие какво предпочитате, господине — да говорим или да спим? — попита той. — Веднага ще призная, че страдам от безсъние и поради това аз съм за първото.

— О! Разбира се, във всички случаи — каза каноникът. — Рядко заспивам по време на такива нощни пътешествия, а книгата, която съм си взел, е доста скучна.

— Така или иначе, тук сме се събрали все представителни хора — отбеляза докторът с усмивка. — Църквата, Законът, Медицината.

— Бихме могли да разменим различни мнения, нали? — разсмя се Дюран. — Църквата за духовните възгледи, аз самият за чисто светските и законовите възгледи и вие, докторе, с най-широкия светоглед между нас, който обхваща от чисто патологичното до свръхпсихологичното! Ние тримата можем, според мен, да разговаряме подробно върху всякаква тема.

— Не чак толкова пълно, както си представяте, мисля аз — намеси се доктор Кларк. — Както знаете, съществува и друг възглед, който изпуснахте, а той е твърде важен.

— И какво имате предвид? — заинтересува се адвокатът.

— Гледната точка на Човека от улицата.

— Толкова важна ли е тя? Нима Човекът от улицата не греши винаги?

— О! Почти винаги. Но у него има нещо, което обикновено липсва на всички експерти — личната гледна точка. Както знаете, в крайна сметка никой не може да се откъсне напълно от личните си взаимоотношения. Забелязал съм това в моята професия. На всеки пациент, който идва при мен наистина болен, идват поне пет, без да имат каквото и да било, освен неспособността да живеят щастливо с обитателите на същия дом. Наричат го всякак — от коляното на домашната прислужница до писателски блокаж, но то е все едно и също — раздразнена повърхност, получена в резултат на търканията между две душевности.

— Сигурно имате доста пациенти с „нерви“, предполагам — подхвърли пренебрежително каноникът. Неговите собствени нерви бяха в отлично състояние.

— И какво имате предвид, като казвате това? — Докторът се извърна светкавично към него. — Нерви! Хората изричат тази дума и след това се изсмиват точно както вие сторихте. „На еди-кой си нищо му няма — казват те. — Просто нерви.“ Но боже мой, човече, та точно в това е ядрото на нещата! Вие можете да се заемете с една чисто телесна болка и да я излекувате. Но до ден днешен ние познаваме съвсем малко неясните причини, породили сто и една форми на нервните болести, почти колкото по времето на е, да речем, царуването на кралица Елизабет!

— Какво говорите? — заяви каноникът Парфит, малко озадачен от тази атака. — Нима е така?

— И забележете, казано твърде меко — продължи доктор Камбъл Кларк, — едно време считахме човека за обикновено животно по тяло и по душа, с наблягане на първото.

— Тяло, душа и дух — поправи го смирено свещеникът.

— Дух? — докторът се усмихна неопределено. — Какво имате предвид вие, свещениците, под дух? Никога не сте били съвсем ясни по този въпрос, нали? Векове наред сте избягвали точната дефиниция.

Каноникът прочисти гърлото си, за да се подготви за реч, но за негово съжаление не му беше дадена възможност. Докторът продължи.

— А нима сме сигурни дали думата е точно дух, да не би да искаме да кажем духове?

— Духове? — попита сър Джордж, вдигнал въпросително вежди.

— Да — Камбъл Кларк извърна поглед към него. Той се наведе напред и потупа леко другия по гърдите. — Толкова ли сте сигурен — каза той напълно сериозно, че има само един обитател на тази структура, — защото както знаете, точно за това говорим — тази желана територия, която трябва да се насели — за седем, двайсет и една, четирийсет и една, седемдесет и една — независимо колко! — години? И накрая наемателят си изнася вещите — една по една — и съвсем излиза от къщата, и къщата се срутва, маса от развалини. Вие сте господарят на този дом, признаваме това, но не съзнавате ли понякога присъствието и на други — на слуги по пантофи, едва забележими, освен когато свършат нещо, което дори може и да не съзнавате? Или настроения-приятели, които ви обземат и в даден момент ви правят „различен човек“, както се казва? Съвсем справедливо вие сте кралят на замъка, но бъдете сигурни, че „мръсният престъпник“ също е там.

— Скъпи ми Кларк — провлечено подхвана адвокатът. — Вие ме карате да изпитвам определено неудобство. Наистина ли моят мозък е бойно поле на конфликтни личности? Това ли е последната дума на науката?

Сега беше ред на доктора да свие рамене.

— Вашето тяло е точно това — каза суховато той. Щом тялото е, защо не и мозъкът?

— Много интересно — намеси се каноникът Парфит. А! Прекрасна наука, прекрасна наука.

А в себе си мислеше следното: „От тази идея мога да направя забележителна проповед.“

Но доктор Камбъл Кларк се беше облегнал отново назад, вълнението му — попреминало.

— Фактически — отбеляза той с характерния сух професионален тон — именно един такъв случай на раздвоена личност ме води тази вечер в Нюкасъл. Много интересен случай. Разбира се, един нервно болен. Но с доказана диагноза.

— Раздвоена личност — каза замислено сър Джордж. — Предполагам, не е толкова рядко. Наблюдава ли се и загуба на паметта? Оня ден изникна подобен момент в едно дело в съда.

Доктор Кларк кимна.

— Това беше класически случай, естествено — каза той. — Този на Фелиси Бо. Сигурно сте го чували?

— Разбира се — заяви каноникът Парфит. — Спомням си, че пишеше във вестниците за него, но беше доста отдавна — най-малко преди седем години.

Доктор Камбъл Кларк кимна.

— Това момиче стана една от най-популярните личности във Франция. От целия свят идваха учени да я видят. Тя представляваше четири различни лица — ни повече, ни по-малко. Наречени бяха Фелиси 1, Фелиси 2, Фелиси 3 и т.н.

— Не се ли забелязваше умишлено мошеничество? — попита сър Джордж, който вече бе нащрек.