«Червеният сигнал»

Агата Кристи

Червеният сигнал

— Не но колко вълнуващо — каза симпатичната госпожа Евърслайт и отвори широко прелестните си, но леко отнесени сини очи. — Винаги се говори, че жените имат шесто чувство; вярно ли е според вас, сър Ейлингтън?

Знаменитият психиатър се усмихна язвително. Изпитваше безпределно презрение към този тип глуповати, симпатични жени като гостенката. Ейлингтън Уест беше върховен авторитет по душевни болести и напълно съзнаваше собственото си положение и значение. Един доста надменен с целия си вид човек.

— Зная, че се говорят купища безсмислици, госпожо Евърслайт. Какво означава този термин — шесто чувство?

— Вие, учените, сте винаги много строги. И наистина е крайно интересно как понякога човек е съвсем категоричен за някои неща — просто си ги знае, чувства ги, искам да кажа — съвсем необичайно, така е, наистина. Клер разбира какво искам да кажа, нали, Клер?

Тя се позова на домакинята — леко нацупена и с повдигнато рамо.

Клер Трент не отговори веднага. Бяха се събрали на малка вечеря — тя и съпругът и, Вайълет Евърслайт, сър Ейлингтън Уест и неговият племенник Дърмът Уест, който беше стар приятел на Джак Трент, самият Джак Трент, възпълен червендалест мъж с добродушна усмивка и приятен провлечен смях, който пое думата.

— Бънкъм, Вайълет! Твоят най-добър приятел е загинал при железопътна катастрофа. И ти веднага си спомняш, че миналия вторник си сънувала черна котка — чудно, през цялото време си имала чувството, че нещо ще се случи!

— О, не, Джак, сега ти смесваш предчувствията с интуицията. Е, сър Ейлингтън, няма ли да признаете, че предчувствията са нещо реално?

— До известна степен, да, може би — призна предпазливо психиатърът. — Но и съвпаденията обясняват доста неща, а съществува и неизменна тенденция после да се доизмисля — винаги трябва да се има предвид и това.

— Според мен няма такова нещо като предчувствието — заяви Клер Трент доста рязко. — Нито пък интуиция или шесто чувство, или каквото и да било от нещата, за които разговаряме така повърхностно. Всички ние преминаваме през живота като влак, който се носи стремително в мрака към неизвестно предназначение.

— Вашето сравнение едва ли е подходящо, госпожо Трент — намеси се за пръв път в разговора Дърмът Уест, вдигайки глава. В ясните му сиви очи затрептя любопитно пламъче, което изглеждаше доста странно на фона на силно загорялото лице. — Знаете ли, забравяте сигналите.

— Сигналите?

— Да, зелен, ако всичко е наред, и червен — за опасност!

— Червен за опасност — колко вълнуващо! — на един дъх изрече Вайълет Евърслайт.

Дърмът се извърна от нея твърде нетърпеливо.

— Разбира се, и така може да се опише. Грози ни опасност! Червен сигнал! Внимание!

Трент любопитно го загледа.

— Говориш; сякаш се опираш на личен опит, приятелю.

— Точно така искам да кажа, така беше.

— Хайде, разкажи ни.

— Мога да ви дам един пример. В Месопотамия точно след примирието, веднъж се връщам вечерта силно потиснат. Опасност! Внимание! Нямах и най-малката представа какво може да ме очаква. Обиколих лагера, кой знае защо обезпокоен, взех всички предпазни мерки срещу атака от враждебните араби. И едва тогава се върнах в палатката си. Щом влязох вътре, у мене се загнезди още по-силно предишното чувство. Опасност! Накрая си взех одеялото и излязох навън, увих се в него и останах да спя там.

— Е, и?

— На другата сутрин, когато влязох в палатката, най-напред съгледах огромен нож — дълъг близо половин ярд, — забит в дюшека ми точно където трябваше да лежа. Съвсем скоро открих кой е бил — един от арабските слуги. Синът му беше убит като шпионин. Какво ще кажеш за това, чичо Ейлингтън, като илюстрация на явлението, което нарекох червен сигнал?

Специалистът се усмихна уклончиво.

— Много интересна история, скъпи ми Дърмът.

— Но ти не я приемаш безрезервно.

— Да, да, не се съмнявам, че си имал някакво предчувствие за опасност, точно както казваш. Но оспорвам произхода на това предчувствие. Според теб то е дошло отвън и е внушено върху твоето подсъзнание от неизвестен външен източник. В днешно време обаче ние разбираме, че почти всичко идва от самите нас — от нашето подсъзнателно същество.

— Доброто старо подсъзнание — извика Джак Трент. — Днес това се смята за причината на всички причини.

Сър Ейлингтън продължи, без да обръща внимание, че го прекъсват.

— Според мен този арабин се е издал с някакъв свой поглед. Твоето съзнание не го е забелязало, нито си е спомняло за него, но с подсъзнанието ти се е получило друго. Подсъзнанието никога не забравя. И според нас то може да бъде причина и да направи заключение съвсем независимо от по-висшата или съзнателната воля. Твоето подсъзнателно същество е повярвало, че е бил направен опит да бъдеш убит, и е съумяло да ти наложи опасението си върху твоето съзнателно поведение.

— Признавам, че звучи съвсем убедително — каза Дърмът усмихнат.

— Но не така вълнуващо — нацупи се госпожа Евърслайт.

— Възможно е също ти да си бил подсъзнателно подготвен за омразата, изпитвана от този човек към теб. Онова, което навремето обикновено се е наричало телепатия, сигурно съществува, макар и твърде малко да се разбират условията, при които тя се проявява.

— Имате ли други примери? — обърна се Клер към Дърмът.

— О, да, но не толкова красноречиви и според мен всички те могат да попаднат в групата на съвпаденията. Веднъж отказах да се отзова на една покана в някаква къща в провинцията, без да имам никакъв друг повод освен този, че ми беше светнал „червеният сигнал“. През седмицата същата тази къща изгоря. Между другото, чичо Ейлингтън, къде е тук подсъзнателното?

— Боя се, че го няма — каза сър Ейлингтън усмихнат.

— Но ти си имаш също такова добро обяснение за това. Хайде. Не бъди толкова тактичен с близките си роднини.

— Е, добре, племеннико, смея да ти кажа, че си отказал да се отзовеш на тази покана поради най-обикновена причина: не ти се е ходело там особено, и след пожара си си внушил, че си бил предупреден за опасността, в което обяснение сега безусловно вярваш.

— Безнадеждно — засмя се Дърмът. — Ти печелиш с ези, аз губя с тура.

— Няма значение, господин Уест — извика Вайълет Евърслайт. — Аз вярвам безусловно във вашия червен сигнал. В Месопотамия ли го усетихте за последен път?

— Да, до…

— Моля?

— Нищо.

Дърмът остана безмълвен. Думите, които за малко не се изплъзнаха от устата му, бяха: „Да, до снощи.“ Бяха се появили съвсем неканени на устните му и той изрече гласно една мисъл, която още не беше осъзнал напълно, но незабавно усети колко е вярна. В тъмното беше просветнал червеният сигнал. Опасност! Наблизо има опасност! Но защо? Каква опасност би могла да се появи тук? Тук, в къщата на неговите приятели? Най-малкото. Е, добре, има такава опасност. Погледна Клер Трент — нейната белота, стройната й фигура, изящно наклонената златиста глава. Но тази опасност си беше там от доста време — едва ли щеше някога да стане болезнена. Защото Джак Трент беше най-добрият му приятел и дори нещо повече: той беше човекът, спасил живота му във Фландрия и препоръчан за военно отличие именно по тази причина. Добър приятел беше Джак, от най-добрите. Дяволска проклетия, че се беше влюбил в жената на Джак. Надяваше се да го преодолее някой ден. Не може да продължава да го боли цял живот. Би могъл да го изстрада — да, да го изстрада. Тя едва ли щеше да се досети — ако пък се досетеше, от това нямаше да стане по-опасно. Статуя, красива статуя от злато, слонова кост и бледорозов корал — кралска играчка, а не жена.

Клер самата мисъл за името й, само промълвено, го пронизваше. Ще трябва да го преодолее. И друг път се е влюбвал в жени. „Но не така! — казваше му нещо. — Не чак толкова!“ Е, това е. Тук опасност няма — сърдечна болка да, но не и опасност. Не опасността на червения сигнал. Сигурно се отнасяше за нещо друго.

Огледа масата и за първи път му хрумна, че присъства на необичайно малка вечеря. Чичо му например рядко вечеряше в подобен тесен, неофициален кръг. Уж бяха стари приятели със семейство Трент, но до тази вечер Дърмът не беше съзнавал, че нищичко не знае за тях.

Е, имаше си и някакво извинение. След вечеря щеше да дойде някакъв прочут медиум, за да направи сеанс. Сър Ейлингтън заяви публично, че малко се интересува от спиритизъм. Да, разбира се, имаше извинение.

Думата се натрапваше на съзнанието му. Извинение. Може би сеансът беше извинение, за да изглежда естествено присъствието на специалиста на вечерята. Ако беше така, каква е тогава истинската цел за неговото присъствие тук? Рояк от подробности нахлу в главата на Дърмът, дреболии, навремето незабелязани, или както би казал чичо му, незабелязани съзнателно.