«Загадката на Ендхаус»

Агата Кристи

Загадката на Ендхаус

На Идън Филпотс, комуто ще бъда винаги благодарна за приятелството и поощрението му преди много години.

1

ХОТЕЛ „МАДЖЕСТИК“

Струва ми се, че никой друг крайморски град в Южна Англия не е по-привлекателен от Сейнт Лу. Той с право е наречен „Цар на морските курорти“ и те кара да си спомняш за Ривиерата. Корнуолското крайбрежие, според мене, не пада с нищо по-долу от южното крайбрежие на Франция.

Споделих тези мисли с моя приятел Еркюл Поаро.

— Така пишеше на менюто във вагон-ресторанта вчера, mon ami¹. Във вашата забележка няма нищо ново.

— Но не сте ли съгласен?

Той се поусмихна и не отговори веднага на въпроса. Аз го повторих.

— Хиляди извинения, Хейстингс. В мислите си не бях тука. Всъщност бях в онази част на света, която току-що споменахте.

— Южното крайбрежие на Франция?

— Да. Мислех си за последната зима, която прекарах там, и за случилите се събития.

Аз си спомних. Едно убийство бе извършено в Синия експрес и загадката — заплетена и объркваща загадка — бе решена от Поаро с обичайната му безпогрешна проницателност.

— Колко ми е мъчно, че не съм бил с вас — казах аз с дълбоко съжаление.

— И на мене — отговори Поаро — Вашата опитност цена нямаше да има за мене.

Аз го погледнах изкриво. По стар навик нямах вяра на комплиментите му, но той изглеждаше съвсем сериозен. В края на краищата защо пък да не беше така? Много отдавна познавам похватите, които използува.

— Това, което най-много ми липсваше, беше живото ви въображение, Хейстингс — продължи той унесено. — Човек има нужда от известна лека помощ. Моят камериер Жорж, прекрасен човек, с когото понякога си позволявах да поразгледам един или друг въпрос, няма абсолютно никакво въображение.

Тази забележка ми се стори съвсем неуместна.

— Кажете ми, Поаро — попитах аз, — не изпитвате ли понякога изкушение да възобновите дейността си? Тоя заспал живот…

— Прекрасно ми допада, приятелю. Да седиш на слънце, може ли да има нещо по-хубаво от това? Да слезеш от своя пиедестал в зенита на славата си, може ли да има по-благороден жест? Хората казват за мене: „Това е Еркюл Поаро! Великият… единственият! Никога не е имало друг като него и никога не ще има!“ Eh bien², аз съм доволен. Не искам нищо повече. Аз съм скромен.

Самият аз никога нямаше да употребя думата „скромен“. Стори ми се, че егоизмът на нисичкия ми приятел съвсем не беше намалял с възрастта. Поаро се облегна на стола, заприглажда мустаците си и кажи-речи замърка от самодоволство.

Ние седяхме на една от терасите на хотел „Маджестик“. Това е най-големият хотел в Сейнт Лу, разположен в собствена градина на един нос, издигащ се над морето. Градината лежеше под нас, богато изпъстрена с палмови дървета. Морето имаше прекрасен наситеносин цвят, небето беше ясно и слънцето грееше толкова усърдно и прилежно, колкото би следвало да грее (но в Англия много често не грее) августовското слънце. Чуваше се силно бръмчене на пчели, общо казано, не можеше да има нищо по-прекрасно.

Бяхме дошли миналата вечер и това беше първата сутрин от седмицата, която възнамерявахме да престоим тука. Стига да се задържеше времето, щяхме да изкараме наистина чудесна лятна почивка.

Аз вдигнах сутрешния вестник, който беше паднал от ръката ми, и отново се залових да преглеждам утринните новини. Политическото положение изглеждаше не особено добро, но неинтересно. Имаше вълнения в Китай, разправяше се надълго за слуховете за някакво мошеничество в търговските среди, но, общо взето, нямаше новини от по-вълнуващо естество.

— Интересно нещо, тая папагалска болест — забелязах аз, като обърнах страницата.

— Много интересно.

— Още два смъртни случая в Лийдс, както виждам.

— Много жалко.

Аз пак обърнах страницата.

— Още никакви новини за тоя летец Ситън, дето е тръгнал на околосветски полет. Доста са смели тия летци. Тая негова амфибия „Албатрос“ трябва да е голямо изобретение. Жалко, ако е загинал. Но още не са загубили надежда. Може да е стигнал някой от тихоокеанските острови.

— Жителите на Соломоновите острови са още людоеди, нали? — запита любезно Поаро.

— Трябва да е чудесно момче! Такова нещо те кара да почувствуваш, че в края на краищата е хубаво да си англичанин.

— Служи за утеха, когато загубите първенството на тенис — подхвърли Поаро.

— Аз… аз не исках да кажа… — започнах аз.

Моят приятел с непринудено движение на ръката не ми позволи да доизрека извинението си.

— Знаете — заяви той, — аз не съм амфибия като машината на нещастния капитан Ситън, аз съм космополит. А от англичаните, както знаете, винаги много съм се възхищавал. Например от начина, по който четат всекидневниците — от първата до последната буква.

Вниманието ми се отклони към политическите новини.

— Изглежда, че здраво са притиснали министъра на вътрешните работи — забелязах със смях.

— Нещастникът! И той си има неприятности. О, да! Дотам, че е тръгнал да търси помощ от най-невероятни места.

Загледах го учудено.

С лека усмивка Поаро измъкна от джоба сутрешната си поща, грижливо стегната с ластик. Избра от нея едно писмо и ми го подхвърли.

— Не е могло да ни настигне вчера — каза той.

Прочетох писмото с приятно чувство на възбуждение.

— Поаро! — възкликнах аз. — Това е много ласкателно за вас!

— Така ли смятате, приятелю?

— Той говори с най-топли думи за вашите способности.

— Той е прав — каза Поаро и скромно извърна очи.

— Той ви моли да проучите тоя въпрос за него, иска го като лична услуга.

— Точно така. Няма защо да ми го повтаряте всичко това. Нали ви е ясно, драги Хейстингс, че съм прочел това писмо.

— Много жалко! — извиках аз. — Това ще прекъсне нашата почивка.

— Не, не, caimez-vous³, за това не може да става и дума.

— Но министърът на вътрешните работи казва, че въпросът е спешен.

— Може да е прав, а може и да не е. Тези политици много лесно изпадат в паника. Виждал съм лично в Chambre des Deputes⁴ в Париж…

— Да, да, но, Поаро, положително трябва да видим какво ще правим. Бързият влак за Лондон е вече заминал, той тръгва в дванадесет часа. Следващият…

— Успокойте се, Хейстингс, успокойте се, моля ви се! Това вечно вълнение, възбуда! Няма да отиваме в Лондон днес… нито пък утре.

— Но тази покана…

— Не ме засяга. Не съм на служба във вашата полиция, Хейстингс. Молят ме да се заема с тоя случай като частен следовател. Аз отказвам.

— Отказвате?!

— Разбира се. Сядам и пиша с най-голяма учтивост, поднасям моето съжаление, моите извинения, обяснявам, че съм просто отчаян… но какво да правим? Аз вече не работя, с мене е свършено.

— С вас не е свършено — разгорещено възкликнах аз.

Поаро ме потупа по коляното.

— Това са думи на добър приятел, на вярното куче. А вие имате и основание за тях. Сивите клетки, те все още функционират, редът, похватът — все още съществуват. Но щом съм решил да не работя повече, приятелю, това значи, че няма да работя! Свършено! Не съм някой любимец на театралната публика, който се сбогува със сцената по десетина пъти. С най-голямо великодушие казвам: нека младите си опитат силите. Може и да постигнат нещо, което да им направи чест. Съмнявам се, но може и да постигнат. Във всеки случай положително ще се справят добре с това без съмнение скучно дело на вътрешния министър.

— Но, Поаро, тая чест!

— Аз стоя над ласкателствата. Министърът на вътрешните работи, понеже е умен човек, разбира, че стига да си осигури моите услуги, всичко ще свърши добре Какво искате? Той няма късмет. Еркюл Поаро е решил последния си случай.

Погледнах го. Дълбоко в душата си осъждах упоритостта му. Решаването на случай като тоя, който му беше предложен, можеше да прибави още повече блясък към неговата и без друго световна слава. И въпреки това не можех да не се възхитя на непоколебимостта му.