«Светилникът»

Джофри притежава именно това: невиждащо състрадание. Всичките деца го притежават. Когато обаче пораснем, го загубваме, дори нарочно се отърсваме от него. Понякога, когато остареем, при нас се връща слаб проблясък, ала най-силно светилникът грее в детството ни. Затова си мисля, че Джофри може да помогне.

— Не разбирам — промълви тихо госпожа Ланкастър.

— Нито пък аз. Онова онова дете е в беда и иска да бъде пуснато на свобода. Но как? Аз не зная, но ужасно е, като си помислиш едно дете да ридае така сърцераздирателно.

Месец след този разговор Джофри се разболя тежко. Източните ветрове бяха твърде сурови, а той беше болнав. Докторът поклати глава и каза, че случаят е тежък. Пред господин Уинбърн той сподели повече и призна, че състоянието на детето е почти безнадеждно.

— Това дете никога няма да порасте, при никакви обстоятелства — добави той. — От доста отдавна има сериозно възпаление на белите дробове.

Веднъж, когато госпожа Ланкастър бдеше до леглото на Джоф, тя доби ясна представа за онова другото дете. Отначало риданията почти се сливаха с вятъра, но постепенно ставаха все по-отчетливи, не можеха да се сбъркат. Накрая, в миговете на пълна тишина, тя ги чу: детски ридания — глухи, безутешни, раздиращи сърцето.

Джоф ставаше все по-зле и губейки съзнание, не преставаше да говори за „момченцето“.

— Искам да му помогна да излезе, искам! — викаше той.

След тези бълнувания настъпваха моменти на дълбок непробуден сън. Джофри лежеше неподвижен, почти не дишаше, потънал в забрава. Единственото, което можеше да се направи, бе да се чака и да се наглежда. И тогава настъпи една тиха нощ, ясна и спокойна, без никакъв полъх на вятъра.

Внезапно детето се размърда. Очите му се разтвориха. То погледна покрай майка си към отворената врата. Опита се да проговори и тя се наведе да улови едва промълвените думи.

— Добре де, идвам — прошепна той, после отново потъна нанякъде.