«Светилникът»

Агата Кристи

Светилникът

Без съмнение къщата беше стара. Целият площад беше стар и навъсен, на онази достолепна възраст, често забелязвана при катедралните градове. Но къщата на номер 18 правеше впечатление на по-възрастна сред възрастни: в нея имаше някаква неподправена патриаршеска тържественост, тя се издигаше най-сива сред сивите, най-надменна сред надменните, най-смразяваща сред смразяващите. Неприветлива, заплашителна и с белега на някаква особена печал, характерна за всички къщи, в които отдавна не е имало обитатели, тя се открояваше сред останалите жилища.

Във всеки друг град най-спокойно биха й поставили табела „Обитавана от духове“, но Уейминстър бе обърнал гръб на духовете и едва ли ги считаше за достойни за уважение, освен, ако не бяха във владение на някоя „графска фамилия“. Поради това за номер 19 никога не се правеше дори намек, че се обитава от духове; но въпреки това тя си оставаше, година след година, с табела „Дава се под наем или се продава“.

Госпожа Ланкастър погледна одобрително къщата, когато наближиха заедно с приказливия агент от службата по недвижими имоти; той беше в необикновено ведро настроение при мисълта, че номер 19 ще се махне от тефтерите му. Служителят пъхна ключа във вратата, без да спира хвалебствения си коментар.

— Откога е празна къщата? — заинтересува се госпожа Ланкастър, поставяйки доста безцеремонно край на неговия поток от словоизлияния.

Господин Радиш (от „Радиш и Фоплоу“) леко се смути.

— Ъъ от известно време — отбеляза той угоднически.

— Така си и знаех — сухо отвърна госпожа Ланкастър.

В зле осветения хол вееше хлад. Жена с по-богато въображение би потреперила, но тази жена се случи изумително практична. Беше висока, с буйна тъмна коса, тук-там прошарена в сиво, и със студени сини очи.

Тя преброди къщата от тавана до мазето, като от време на време задаваше уместни въпроси. След като огледът свърши, тя се върна в една от предните стаи, от които се виждаше площадът, и застана пред агента с решителен вид.

— Какво й има на тази къща?

Господин Радиш не очакваше такъв въпрос.

— Една немебелирана къща несъмнено изглежда малко мрачна — мекушаво отблъсна атаката той.

— Глупости — каза госпожа Ланкастър. — Наемът е смешно нисък за такава къща — направо номинален. Сигурно има някаква причина. Предполагам, че къщата се обитава от духове?

Господин Радиш нервно се сепна, но не каза нищо. Госпожа Ланкастър го изгледа зорко. След малко отново заговори.

— Всичко това са глупости, естествено, аз не вярвам в духове и подобни неща и лично за мен това не е пречка да купя къщата, но прислугата обикновено е суеверна и лесно се плаши. Би било любезно от ваша страна да ми съобщите какво точно, какво именно обитава този дом?

— Аз ъъ наистина не зная — започна да заеква агентът.

— Сигурна съм, че трябва да знаете — каза тихо дамата. — Не мога да взема къщата, без да съм известена. Какво е то? Убийство?

— О! Не — извика господин Радиш, шокиран от идеята за нещо тъй чуждо на почтеността на този площад. Само едно дете.

— Дете?

— Да.

— Не познавам точно историята — продължи той неохотно. — Съществуват, разбира се, различни версии, но съм чувал, че преди трийсетина години някакъв човек, на име Уилямс, наел номер 19. За него не се знаело нищо: нямал прислуга, нямал приятели, рядко излизал денем. Имал едно дете, момченце. Поживял тук около два месеца, но заминал за Лондон и щом кракът му стъпил в столицата, бил разпознат като човек, търсен от полицията по някакво обвинение — какво точно, не зная. Трябва обаче да е било доста сериозно, защото, вместо да се предаде, той се застрелял. Междувременно детето продължило да живее тук — съвсем само в къщата. Храна имало за не много дълго и то зачакало ден подир ден да се върне бащата. За беда, на детето било внушено никога и при никакви обстоятелства да не излиза от къщата или да разговаря с други хора. Било слабичко, болнаво малко създание и през ум не му минавало да се възпротиви на тази заповед. Съседите не знаели, че бащата го няма, и нощем често чували детето безутешно да плаче в страшната самота на празната къща.

Господин Радиш замълча.

— И ъъ така детето умряло от глад — приключи той с глас, с който спокойно би могъл да съобщи, че току-що е започнало да вали.

— Значи се предполага, че духът на детето броди из къщата? — попита госпожа Ланкастър.

— Нищо особено наистина — побърза да я увери господин Радиш. — Досега нищо не е било забелязвано, не е забелязвано, само дето хората разправят, смешно е, разбира се, но знаете ли, те действително разправят, че са чували детето да плаче.

Госпожа Ланкастър пристъпи към входната врата.

— Къщата много ми харесва — каза тя. — За тази цена не бих могла да получа нищо по-добро. Ще размисля и ще ви се обадя.

— Изглежда много приятно, нали, тате?

Госпожа Ланкастър оглеждаше новата си собственост с подчертано одобрение. Шарени килимчета, добре излъскани мебели и множество джунджурийки бяха преобразили напълно мрачния вид на номер 19.

Тя разговаряше със слабоват прегърбен старец с хлътнали рамене и изпито загадъчно лице. Господин Уинбърн не приличаше на дъщеря си; всъщност човек не би могъл да си представи по-голям контраст от този между нейната решителна практичност и неговата замечтана разсеяност.

— Да — отвърна той с усмивка, — никой не би могъл и да сънува, че в къщата има духове.

— Тате, не говори глупости! При това още от първия ден.

Господин Уинбърн се усмихна.

— Много добре, скъпа, значи се разбираме да няма такива неща като духове.

— И моля те — продължи госпожа Ланкастър, — да не си изрекъл и думичка пред Джоф. Без друго има богато въображение.

Джоф беше момченцето на госпожа Ланкастър. Семейството се състоеше от господин Уинбърн, овдовялата му дъщеря и Джофри.

По прозорците бе започнал да потропва дъждът туп-туп, туп-туп.

— Чуй — каза господин Уинбърн. — Не ти ли прилича на нечии малки стъпки?

— Прилича ми на дъжд — каза госпожа Ланкастър с усмивка.

— Но това, е стъпка — извика баща й и се наведе напред, за да чуе по-добре.

Госпожа Ланкастър се разсмя.

Господин Уинбърн също трябваше да се засмее. Пиеха чай в хола и той беше седнал с гръб към стълбата. В един момент се обърна, за да погледне натам.

Малкият Джофри слизаше бавно и предпазливо, със страхопочитанието, което малките деца изпитват към непознатите къщи. Стълбата беше от излъскан дъб, без пътека. Той прекоси стаята и застана до майка си. Господин Уинбърн се стресна. Докато детето прекосяваше хола, той ясно дочу по стълбата друг чифт стъпки, сякаш някой вървеше след Джофри. Провлечени стъпки и кой знае защо, мъчителни. После сви недоверчиво рамене. „Сигурно е от дъжда“ — помисли си.

— Виждам пандишпанени сладки — отбеляза Джоф с прелестно безучастния вид на човек, който съобщава интересен факт.

Майка му побърза да се съобрази с намека.

— Е, синчето ми, харесва ли ти новият ни дом? — попита тя.

— Много — отговори Джофри с щедро напълнената си уста. — Страшно, страшно много. — След това последно свое твърдение, което очевидно изразяваше най-дълбоко удовлетворение, той потъна в мълчание, загрижен единствено как за възможно най-кратко време да отмъкне пандишпанените сладки от полезрението на присъстващите.

След като преглътна и последната хапка, той се впусна да разправя.

— О! Мами, тук има и таван, Джейн ми каза. Мога ли веднага да отида да го изследвам? Сигурно има и тайна врата. Джейн казва, че няма, ама аз си мисля, че има, и, освен това, сигурно има и водосточни тръби (с лице, озарено от възторг), и аз ще мога да си играя по тях, и — о, мога ли да отида да видя парния котел? Той завъртя последната дума с такова явно удоволствие, че дядо му се засрами, като помисли как с това несравнимо детско възхищение въображението му само допълни картината на горещата вода, която въобще не беше гореща, и последвалите от това тлъсти и многобройни сметки за водопроводчика.

— Утре ще разглеждаме таваните, миличък — каза госпожа Ланкастър. — Я да си донесеш сега мозайката и да построиш една хубава къща или някаква машина.

— Не искам да строя хъща.

— Къща.

— Нито къща, нито кмашина, нито книщо.

— Тогава парен котел — предложи дядото.

Джофри засия.

— С тръби?

— Да, с много тръби.

Джофри хукна радостно да си донесе мозайката.

Дъждът не спираше да вали. Господин Уинбърн се заслуша. Да, сигурно е чул дъжда — но наистина звучеше като стъпки.