«Странната шега»

Агата Кристи

Странната шега

— А това — обяви Джейн Хелиър, завършвайки представянето на гостите — е мис Марпл.

Джейн бе актриса и знаеше как да постигне искания ефект. Очевидно бе настъпила кулминацията, триумфалният завършек. Гласът й изразяваше едновременно почтителност и тържество.

Странното бе, че обектът, така гордо обявен, бе само една кротка възрастна мома. В очите на двамата млади хора, които се запознаха с нея благодарение на Джейн, пролича недоверие и почуда. Те бяха красиви — момичето, Чармиън Страунд, бе стройно и мургаво, а мъжът, русокос, приветлив млад гигант, се казваше Едуърд Роситър.

Чармиън се обади малко вяло:

— О, страшно ни е приятно да се запознаем с вас. — Но в очите й се четеше съмнение. Тя хвърли към Джейн Хелиър бърз въпросителен поглед.

— Скъпа — отвърна на погледа Джейн, — тя е направо изумителна. Оставете на нея. Обещах, че ще ви я доведа, и го направих. — Обръщайки се към мис Марпл, допълни: — Ще им помогнете, сигурна съм. За вас няма да е трудно.

Мис Марпл погледна мистър Роситър с ведрите си сивосини очи.

— Не бихте ли ми казали за какво става въпрос? — попита тя.

— Джейн е наша приятелка — намеси се нетърпеливо Чармиън. — Ние с Едуърд сме в много затруднено положение. Джейн ни увери, че ако присъстваме на събирането в дома й, ще ни запознае с човек, който… който би… който би могъл…

Едуърд се притече на помощ.

— Джейн ни каза, че вие сте последната дума на детективската наука, мис Марпл.

Очите на възрастната дама проблеснаха, но тя скромно запротестира.

— О, не, не, нищо подобно. Просто, когато човек живее като мен на село, научава много неща за човешката природа. Но вие наистина събудихте любопитството ми. Кажете за какво става дума.

— Боя се, че е нещо твърде банално — обикновено закопано съкровище — поясни Едуърд.

— Наистина? Но звучи много вълнуващо!

— Зная. Като „Островът на съкровищата“. Нашият проблем обаче е лишен от обичайната романтика. Липсва място, отбелязано на карта с череп и кръстосани кости, и наставления като: „Четири крачки наляво в посока северозапад.“ Ужасно скучно е, знаем само къде трябва да се копае.

— А опитахте ли?

— Мога да кажа, че сме прекопали основно цели два акра! Мястото е напълно готово да се превърне в градина, в която да отглеждаме зеленчуци за пазара. Само не можем да решим какво да насадим — тиквички или картофи.

Чармиън се обади доста безцеремонно:

— Може ли наистина да ви разкажем всичко от началото до края?

— Но, разбира се, мила моя.

— Тогава, нека да намерим някое тихо място. Хайде, Едуърд.

И тя ги поведе вън от претъпканата с хора и силно задимена стая нагоре по стълбите, в малка гостна на втория етаж.

Щом седнаха, Чармиън започна, без да се бави:

— Е, добре! Историята започва с чичо Матю, чичо или по-скоро прапрачичо и на двама ни. Той бе много стар. Едуърд и аз бяхме единствените му роднини. Много ни обичаше и винаги заявяваше, че ще остави всичко на нас. Той почина през март миналата година и завеща цялото си имущество на Едуърд и мен. Това, което току-що казах, звучи доста безсърдечно, но нямах пред вид, че е хубаво, дето умря. Всъщност бяхме много привързани към него. Той боледува известно време, преди да почине.

Работата е там, че „всичкото“, което остави, всъщност се оказа едно голямо нищо и, честно казано, това бе като удар за нас двамата, нали, Едуърд?

Приветливият Едуърд се съгласи.

— Разберате — каза той, — ние разчитахме малко на това. Искам да кажа, че когато човек знае, че ще получи солидна сума, той… е… не се изтрепва сам да печели много. На служба съм в армията и нямам никаква възможност да изкарам нещо над заплатата си, а Чармиън, тя пък няма пукната пара. Работи като режисьор в един театър — много й е интересно и й доставя голямо удоволствие, но малко се печели на такова място. Искахме да се оженим и не се тревожехме по отношение на парите, защото знаехме, че някои ден ще бъдем доста богати.

— А сега, както виждате — не сме — обади се Чармиън. — И нещо повече, Анстиз, фамилното имение, което с Едуърд много обичаме, навярно ще трябва да се продаде. Трудно ще ни бъде да го понесем. Ако обаче не намерим парите на чичо Матю, продажбата е неизбежна.

Едуърд се намеси:

— Чармиън, всъщност не сме стигнали още до съществената част.

— Добре, говори ти тогава.

Едуърд се обърна към мис Марпл.

— Въпросът е следният. Колкото повече остаряваше чичо Матю, толкова по-подозрителен ставаше. Никому не се доверяваше.

— Много мъдро от негова страна — забеляза мис Марпл. — Просто не е за вярване колко покварена е понякога човешката природа.

— Е, може и да сте права. Във всеки случай чичо Матю бе на същото мнение. Един негов приятел загуби състоянието си в банка, друг бе разорен от адвокат, който офейка, а и той самият изгуби известна сума в едно мошеническо предприятие. Стигна дотам, че придоби навика надълго и широко да говори, че единствено сигурно и безопасно е човек да превърне парите си в кюлче и да го зарови.

— О — обади се мис Марпл, — започвам да разбирам.

— Да. Приятели спориха с него, убеждаваха го, че по този начин няма да получава лихва, но той упорито твърдеше, че това не е най-главното. „По-голяма част от парите си — казваше той — човек трябва да пази в кутия под леглото си или заровени в градината.“ Това бяха неговите думи.

Чармиън продължи:

— И когато почина, не остави почти нищо в наличност, макар да бе много богат. Ето защо смятаме, че е изпълнил намеренията си.

Едуърд поясни:

— Открихме, че е продавал ценни книжа и е теглил големи суми от време на време, а никой не знае какво е правил с тях. Вероятно е действал според принципите си и наистина е купил злато и го е заровил.

— Нищо ли не каза, преди да умре? Да е оставил някакъв документ? Или писмо?

— Това е най-вбесяващото. Нищо не е оставил. Няколко дена беше в безсъзнание, но преди да умре, дойде на себе си. Погледна ни двамата и се подсмихна леко — едва-едва. И промълви: „Добре ще си живеете, мои хубави гълъбчета.“ После чукна с пръст по едното си око, по дясното… и ни смигна. След това… умря. Бедният стар чичо Матю.

— Чукна по окото си — замислено повтори мис Марпл.

Едуърд нетърпеливо попита:

— Това говори ли ви нещо? Накара ме да си спомня един разказ за Арсен Люпен, в който се говореше за нещо, скрито в изкуствено око. Но чичо Матю нямаше изкуствено око.

Мис Марпл поклати глава.

— Не… нищо не ми идва наум в момента.

Разочарована, Чармиън се обади:

— Джейн твърдеше, че веднага ще ни кажете къде да копаем.

Мис Марпл се усмихна.

— Аз не съм магьосница. Не знам какъв човек е бил чичо ви, не познавам нито къщата, нито двора.

Едуърд попита:

— Ако ги познавахте?

— Смятате, че би било съвсем просто, нали? — каза мис Марпл.

— Просто! — възкликна Чармиън. — Елате в Анстиз и ще видите дали е просто.

По всяка вероятност тя не бе очаквала, че поканата й ще се приеме сериозно, но мис Марпл се съгласи.

— Да, наистина, мила, много любезно от ваша страна. Винаги съм искала да ми се открие възможност да търся закопано съкровище. — И като ги погледна, на лицето й грейна усмивка, сякаш нарисувана от художник от късната викторианска школа, след което допълни: — И то в интерес на любовта.

— Ето, видяхте ли! — каза Чармиън с драматичен жест. Току-що бяха приключили обиколката на Анстиз. Бяха обходили зеленчуковата градина — разкопана от край до край. Бяха обиколили малката горичка, в която около всяко по-голямо дърво зееше яма, тъжно бяха съзерцавали осеяната с дупки повърхност на някога равната морава. Ходили бяха горе на тавана, където съдържанието на стари сандъци и шкафове бе извадено и претършувано. Ходиха и долу в мазето, където всички плочи бяха изтръгнати от местата им. Мериха и почукваха стените и показваха на мис Марпл всяка мебел, в която имаше или можеше да се допусне, че има тайно чекмедже.

На едно писалище в дневната бе натрупана камара книжа — всички документи, които покойният Матю Страут бе оставил. Нито един не бе унищожен и Чармиън и Едуърд безброй пъти вече бяха ги обръщали отново и отново, прелиствайки сметки, покани, делова кореспонденция, с надеждата да открият незабелязано досега указание.

— Можете ли да се сетите за някое място, в което да не сме надникнали? — попита Чармиън с надежда.

Мис Марпл поклати глава.