«Смъртта идва като завършек»

Агата Кристи

Смъртта идва като завършек

На професор С. Р. К. Гленвил

Драги Стивън,

Ти беше онзи, който първоначално ми даде идеята за криминална история, развиваща се в Древния Египет, и без твоята активна помощ и насърчаване тази книга никога нямаше да бъде написана.

Тук искам да отбележа колко се зарадвах на интересната литература, предоставена ми от теб, и да ти благодаря още веднъж за търпението, с което отговори на въпросите ми, и за времето и нервите, които изхаби. Удоволствието и интересът, които ми донесе написването на тази книга, са ти добре известни.

Твоя предана и признателна приятелка

Агата Кристи

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Действието на тази книга се развива на западния бряг на Нил, в Тива, Египет, около 2000 г. пр.н.е. Мястото и времето са несъществени за историята. Всяко друго място или време биха свършили същата работа.

Но стана така, че вдъхновението за създаването и на героите, и на интригата бяха извлечени от две-три египетски писма от XI династия (Т.е. времето от 2160 до 1785 г. пр.н.е., т.нар. Средно царство. Бел. прев.), намерени преди около 20 години от експедицията в Египет на Метрополитънския музей на изкуствата, Ню Йорк, в скална гробница край Луксор и преведени от професор Батискомб Ган в Музейния бюлетин.

Може би за читателя ще бъде интересно да спомена, че дарението в услуга на Ка (Според египтяните човешкото същество се състояло от тяло, душа (Ба) и дух-пазител (Ка). Ка бил определящото у човека, той не умирал, а рано или късно се завръщал в тялото на мъртвеца. Затова трупът бивал балсамиран и по този начин запазван. Жертвената трапеза, отрупана с ястия и питиета, се приготвяла не за мумията, а за Ка. Бел. прев.) — всекидневна особеност на древноегипетската цивилизация — е много подобно по принцип на дара, оставян на църквата през Средновековието за отслужване на литургия за душата на дарителя.

Имотът е бивал завещаван на Ка, до завръщането на който жрецът е трябвало да се грижи за гробницата на завещателя, като извършвал жертвоприношения в нея на определени празнични дни през цялата година, за да се успокои душата на умрелия.

Термините „брат“ и „сестра“ в египетските текстове означават съответно „любим“ и „любима“ и често заменят „съпруг“ и „съпруга“. В книгата са използвани в този смисъл.

Земеделският календар на Древния Египет се състои от три сезона по четири месеца, всеки месец от по 30 дни, които оформят облика на селския живот, и с добавка от пет високосни дни в края на годината, изпълващи официалния календар от 365 дни в година. Тази „година“ в Египет започва в действителност с прииждането на водите на Нил през третата седмица на юли според нашия календар; но липсата на високосна година предизвиква изоставане през вековете, така че по време на нашия разказ официалният новогодишен празник се пада с около шест месеца по-рано от началото на земеделската година, т.е. през януари вместо през юли. За да спестя на читателя непрекъснатите справки за тези шест месеца, упоменавам датите като подзаглавия на главите, съчетани с наименованието на съответното време от селскостопанската година, т.е. Наводнението — от късния юли до късния ноември; Зимата — от късния ноември до късния март; и Лятото — от късния март до късния юли.

(обратно)

ГЛАВА I

Втори месец от Наводнението — 20-и ден

Ренизенб стоеше, загледана в Нил.

Тя едва долавяше в далечината силните гласове на братята си Яхмос и Собек, които спореха дали на това място насипите се нуждаят от подсилване или не. Гласът на Собек беше висок и самоуверен, както винаги. Той имаше навик да отстоява своите възгледи със спокойна категоричност. Гласът на Яхмос беше нисък и дрезгав, показваше съмнение и боязливост. Яхмос никога не се решаваше на каквото и да било. Той беше най-големият син и когато баща му отиваше в Северните имоти, управлението на стопанството оставаше малко или много в негови ръце. Яхмос беше муден, предпазлив и склонен да търси трудности там, където не съществуваха. Беше набит, бавно подвижен мъж, без капка от свежестта и доверчивостта на Собек.

От най-ранно детство Ренизенб помнеше гласовете на по-големите си братя, когато спореха със същия тон. Това изведнъж й вдъхна сигурност. Тя отново беше у дома. Да, тя се прибра у дома…

Сега, когато гледаше отново към бледия отблясък на реката, вълнението и болката се върнаха. Кай, нейният млад съпруг, беше мъртъв… Кай с усмихнатото си лице и силни рамене. Кай беше при Озирис в Царството на мъртвите — и тя, Ренизенб, неговата скъпа и обичана съпруга, чувстваше пустота в сърцето. Осем години бяха заедно — тя отиде при него почти дете, а сега се завърна овдовяла, с детето на Кай, Тети, в бащината си къща.

В този момент й се стори, че никога не е заминавала… Тя приветства тази мисъл…

Ще забрави тези осем години — изпълнени с безгрижно щастие, разкъсани и съсипани от загуба и болка.

Да, забрави ги, изхвърли ги от съзнанието си. Стани си отново Ренизенб, дъщерята на жреца на Ка Имхотеп, лекомисленото, безчувствено момиче. Тази любов към съпруг и брат е била една жестокост, мамеща я със сладостта си. Тя си спомни силните бронзови рамене, усмихнатите устни — сега Кай беше балсамиран, бинтован, предпазен с амулети в пътуването му към другия свят. На този свят Кай няма повече да плува по Нил, да лови риба и да се усмихва на слънцето, докато тя се протяга в лодката с малката Тети в скута и му се смее насреща…

Ренизенб си каза:

„Няма да мисля за това. Свършено е! Ето ме у дома. Всичко е такова, каквото беше. Не след дълго и аз ще стана същата. Всичко ще бъде както преди. Тети вече е забравила. Смее се и си играе с другите дечица.“

Ренизенб се обърна рязко и се отправи към къщата, минавайки покрай няколко натоварени магарета, подкарани към брега. Тя подмина хамбарите и пристройките и през портата влезе в двора. Там беше много приятно. Имаше изкуствено езеро, оградено с цъфнали олеандри и жасмини и засенчено със смокини. Тети и другите деца си играеха при него, пронизително и силно викаха. Ту тичаха, ту се връщаха до малката палатка от едната страна на езерото. Ренизенб забеляза, че Тети си играе с едно дървено лъвче, чиято уста се отваря и затваря, като дърпаш конеца — играчка, която и тя самата обичаше като малка.

Още веднъж, успокоена, си помисли: „Върнах се…“ Нищо не се беше променило тук, всичко вървеше постарому. Животът се бе съхранил такъв, какъвто е, непроменен; сега Тети беше детето, а тя — една от многото майки, заградени от домашните стени, но основата, същността на нещата се беше запазила.

Топката, с която си играеше едно от децата, се отърколи до нейния крак, тя я взе и му я хвърли с усмивка.

Ренизенб отиде на верандата с ярко боядисани колони, влезе в къщата, прекоси голямата централна зала с изрисувани лотоси и макове и стигна в дъното до женските помещения.

До ушите й долетя глъчка от силни гласове и тя отново спря, като се наслаждаваше на познатите стари звуци. Сатипи и Кайт както винаги спореха! Тези така познати нотки в гласа на Сатипи — високи, надделяващи и заядливи! Тя беше съпруга на брат й Яхмос — висока, енергична, гръмогласна жена, с твърдо, властно поведение. Вечно се смяташе за права, тормозеше слугите, намираше недостатъци във всичко, върху всевъзможни неща изливаше с пълна сила ругатни и лични нападки.

Всички се бояха от нейния глас и бързаха да се подчинят на волята й. Яхмос от своя страна изпитваше голямо уважение към непоколебимата си, своенравна съпруга, макар че й позволяваше да се държи сопнато с него по начин, който твърде често разгневяваше Ренизенб.

В паузите между гръмогласните думи на Сатипи се чуваше спокойният, упорит глас на Кайт. Тя беше приятна жена с простичко лице, съпруга на хубавия веселяк Собек. Отдала се бе на децата си и рядко мислеше или казваше нещо, което да не е свързано с тях. Държеше на своето в ежедневните спорове с етърва си, като чисто и просто повтаряше всяко твърдение с тихо, но непоколебимо упорство. Не проявяваше никога гняв и пристрастие и никога не обсъждаше друга страна на въпроса, освен своята. Собек беше крайно привързан към жена си и свободно споделяше с нея всичките си дела, сигурен, че тя ще го чуе, ще изрази одобрение или неодобрение и няма да прояви злопаметност, след като през цялото време умът й е зает да разреши някой проблем, свързан с децата.

— Това е безобразие, ето какво казвам аз — изкрещя Сатипи. — Ако Яхмос не беше толкова мекушав, ни за миг нямаше да изтърпи всичко това! Кой е господарят тук, когато Имхотеп го няма? Яхмос! И като негова съпруга аз първа ще избирам покривки и възглавници. А тази хипопотамка, долна черна робиня, ще…

Тежкият, дълбок глас на Кайт я прекъсна:

— Не, не, малката ми, недей да дъвчеш косичката на куклата. Виж, тук има нещо по-хубаво — сладичко, о, колко е хубаво…