«Смъртоносната подправка»

Агата Кристи

Смъртоносната подправка

— Хайде, мисиз Би — обади се насърчително сър Хенри Клидъринг.

Домакинята, мисиз Бентри, го изгледа с хладен укор.

— Вече ви казах да не ме наричате мисиз Би. Несериозно е.

— Тогава Шехерезада.

— И още по-малко съм Ше… Как й беше името? Никога не мога да разкажа нещо както трябва; питайте Артър, ако не ми вярвате.

— Във фактите те бива, Доли — забеляза полковник Бентри, — но си зле с оцветяването им.

— Така е. — И тя удари с ръка по каталога за луковици, който лежеше на масата пред нея. — Слушах всички ви и направо се чудя как го правите: „Той каза, тя каза, ти се питаше, те мислеха, всички предполагаха.“ Е; просто не мога така. Освен това не зная нищо, което да разкажа.

— Не ни се вярва, мисиз Бентри — заяви доктор Лойд. Той поклати закачливо посивялата си глава, изразявайки недоверие.

И възрастната мис Марпл се обади с тихия си глас:

— Наистина, мила…

Мисиз Бентри все така упорито отказваше, като клатеше глава.

— Грижи около прислужниците, около намирането на момиче за съдовете, ходене до града за облекло и на зъболекар, ежегодните конни състезания в Аскът, които Артър ненавижда, и най-сетне градината…

— А! — обади се доктор Лойд. — Градината! Всички знаем кое ви е най-скъпо на сърцето, мисиз Бентри.

— Сигурно е приятно човек да има градина забеляза Джейн Хелиър, красивата млада актриса. — При условие, че не трябва да копаеш и да захабяваш ръцете си. Толкова обичам цветя.

— Градината! — повтори сър Хенри. — Не можем ли да почнем оттук? Хайде, мисиз Би. Отровната луковица, опасните нарциси, смъртоносната подправка.

— Добре, че споменахте — каза мисиз Бентри. — Тъкмо ме подсетихте. Артър, нали помниш онази история в Клодъръм корт? Със стария сър Амброуз Бърси. Спомняш ли си за какъв изискан, очарователен старец го мислехме?

— Да, разбира се. Да, това беше странна история. Продължавай, Доли.

— По-добре ти я разкажи, мили.

— Глупости, продължавай. Всеки сам да си кара колата. Аз току-що приключих.

Мисиз Бентри си пое дълбоко дъх. Сключи ръце, а по лицето й се изписа силно напрежение. Заговори бързо и леко.

— Всъщност няма много за разказване. Смъртоносната подправка — така е останало в съзнанието ми, макар в себе си да го наричам пелин и лук.

— Пелин и лук ли? — попита доктор Лойд.

Мисиз Бентри кимна.

— Ето как стана — започна тя. — Артър и аз прекарахме известно време при сър Амброуз Върси в Клодъръм корт и един ден по погрешка (твърде нелепа, според мен) с пелина били откъснати и доста листа от напръстниче. Патиците за вечеря бяха гарнирани с тях и всички се почувствувахме много зле, а едно момиче, на което сър Амброуз бе настойник, почина, горкото.

Тя спря.

— Боже мой — каза мис Марпл, — колко трагично.

— Нали?

— Е — попита сър Хенри, — и после?

— После нищо — отговори мисиз Бентри. — Това е всичко.

Всички ахнаха. Макар да бяха предварително предупредени, не бяха очаквали толкова къс разказ.

— Скъпа госпожо — възрази сър Хенри, — не може да е всичко. Това, което казахте, е трагично събитие, но в никакъв случай не е загадка.

— Е, разбира се, че има още — съгласи се мисиз Бентри, — но ако ви разкажа, ще отгатнете.

Тя погледна предизвикателно присъствуващите и додаде огорчено:

— Казах ви, че не мога да украсявам и да представям нещата така, че да приличат на истински разказ.

— Аха! — възкликна сър Хенри. Той се изправи в стола си и намести монокъла си. — Много добре знаете, Шехерезада, че това е най-забавното. Предизвиквате нашата находчивост. Не съм уверен, че не сте го направили нарочно, за да събудите любопитството ни. Мисля, че ни предстоят няколко бързи тура на „Двадесет въпроса“. Мис Марнл, ще започнете ли?

— Бих искала да зная нещо за готвачката — каза мис Марпл. — Трябва или да е била твърде глупава, или много неопитна.

— Тя просто беше глупава — заяви мисиз Бен-три. — След нещастието много плака и твърдеше, че са й донесли листата в кухнята и откъде тя е можела да знае, че не са пелин?

— Очевидно не е човек, който мисли за себе си — забеляза мис Марпл. — Навярно е била възрастна жена и, предполагам, много добра готвачка?

— Превъзходна — потвърди мисиз Бентри.

— Ваш ред е, мис Хелиър — обади се сър Хенри.

— О! Искате да кажете да задам въпрос? — Докато Джейн мислеше, настана тишина. Накрая тя безпомощно призна: — Наистина… не знам какво да попитам.

Хубавите й очи гледаха умолително сър Хенри. — Защо не за dramatis personae¹, мис Хелиър? Тя продължаваше да гледа объркано.

— Героите по реда на появяването им — поясни меко сър Хенри.

— О, да — съгласи се Джейн. — Това е добра идея.

Мисиз Бентри започна набързо да изброява на пръсти хората:

— Сър Амброуз, Силвия Киин (момичето, което почина), нейна приятелка, Мод Уай, която също гостуваше там, едно от онези мургави грозновати момичета, които успяват някак да направят впечатление — не знам как го постигат. После мистър Кърл, който бе дошъл да разговаря за книги със сър Амброуз — нали знаете, редки стари книги на латински, пергаменти, целите плесенясали. Беше също и Джери Лоримър, съсед, който живее в непосредствена близост. Неговият дом, „Феърлис“, граничи с имението на сър Амброуз. И най-накрая мисиз Карпинтър, жена на средна възраст — една от онези хитри котани, които, изглежда, винаги успяват да се настанят удобно някъде. Струва ми се, тя беше и нещо като dame de compagnie на Силвия.

— Ако е дошъл моят ред — обади се сър Хенри, — а мисля, че е дошъл, тъй като седя до мис Хелиър, ще питам много. Искам кратък устен портрет на всички гореспоменати, моля ви, мисиз Бентри.

— О! — разколебано възкликна мисиз Бентри.

— Сър Амброуз например — продължи сър Хенри. — Започнете с него. Какъв бе той?

— О, той бе на вид много изискан старец — и не чак толкова възрастен, всъщност не повече от шейсет, предполагам. Но беше доста болнав: имаше слабо сърце, много се уморяваше по стълби — изкачваше се с почивки — и това го правеше да изглежда по-възрастен от годините си. Много приятни обноски — изискан, това е точната дума, която го характеризира най-добре. Никога няма да го видите ядосан или разтревожен. Имаше красива бяла коса и особено приятен глас.

— Добре — каза сър Хенри. — Сър Амброуз си го представям. Сега момичето Силвия — как казахте беше името й?

— Силвия Киин. Тя бе хубава — наистина много хубава. Русокоса и с чудесна кожа. Може би не особено умна. В действителност малко глупава.

— О, хайде, Доли — запротестира съпругът й.

— Артър, разбира се, не мисли така — сухо продължи мисиз Бентри. — Но тя бе глупава, никога не каза нещо, което си заслужаваше да се чуе.

— Едно от най-изящните същества, които някога съм виждал — забеляза топло полковник Бентри. — Гледах я как играе тенис — пленителна, направо пленителна. И с чувство за хумор — много забавно младо същество. И толкова приятни обноски имаше. Обзалагам се, че всички младежи мислеха същото.

— Точно тук ти е грешката — обади се мисиз Бентри. — Младостта не е чак толкова привлекателна за днешните млади мъже. Само старчоци като тебе, Артър, се захласват по млади момичета.

— Не е достатъчно да си млад — намеси се Джейн. — Трябва да имаш и С.А.

— Какво е това С. А.? — попита мис Марпл.

— Сексапил — отвърна Джейн.

— О, да — каза мис Марпл. — Това по мое време наричаха „да играят пламъчета в очите ти“.

— Описанието не е лошо — каза сър Хенри. — А тази dame de compagnie я представихте като „котана“, нали, мисиз Бентри?

— Вижте, нямах пред вид котка — поясни мисиз Бентри. — Това е съвсем друго. Просто голям, мек, бял мъркащ човек. Винаги много мила. Ето каква беше Аделаид Карпинтър.

— Горе-долу колко годишна?

— О! Бих казала, около четиридесет. Живееше там от известно време — всъщност откак Силвия бе навършила единадесет години, мисля. Много тактична. От онези изпаднали вдовици с много роднини сред аристократите, но без собствени пари. Аз лично не я харесвах, но никога не съм харесвала хора с дълги, бели ръце. А не обичам и котки.

— Мистър Кърл?