«Смърт в облаците»

Агата Кристи

Смърт в облаците

На Ормънд Бийдъл

Агата Кристи е известна в целия свят като кралицата на криминалния роман. Продадени са повече от един милиард екземпляра от книгите й на английски език и още един милиард в превод на 44 езика. Тя е един от най-издаваните и четени автори и само Библията и произведенията на Шекспир са продадени в по-големи количества от нейните романи. Авторка е на 78 криминални романа, 19 пиеси и 6 романа, написани под името Мери Уестмакот.

Агата Кристи е родена в Торки. Първият й роман — „Загадката в Стайлз“ е написан към края на Първата световна война, в която тя участва като медицинска сестра. В него тя създава Поаро, малкия детектив белгиец с яйцевидна глава, страстен привърженик на реда, както и на „сивите клетки“, който става един от най — популярните детективи след Шерлок Холмс. Романът е публикуван през 1920 година.

След като е писала средно по една книга на година, през 1926 Агата Кристи създава своя шедьовър „Убийството на Роджър Акройд“. Това е първото й произведение, публикувано от Колинс, и поставя началото на едно сътрудничество между автор и издател, което продължава 50 години и дава живот на 70 книги. „Убийството на Роджър Акройд“ е и първият роман на писателката, който е поставен в театъра със заглавието „Алиби“ и се играе с голям успех в Уест Енд.

През 1971 г. Агата Кристи получава благородническа титла. Последните й два издадени романа са „Завесата: Последният случай на Поаро“ — през 1975 г., и „Прикрито убийство“ — през 1976 г., в който отново се срещаме с мис Марпъл, милата стара дама от Сейнт Мери Мийд. И двата романа имат невероятен успех. Агата Кристи пише и популярна литература, включително и една автобиография и прекрасната книга „Ела и ми кажи как живееш“, в която разказва за експедициите, на които е била със своя съпруг, археолога сър Макс Малоун.

План на задната част на „Прометей“

План на задната част на „Прометей“

ПЪТНИЦИ:

място:

№2 Мадам Жизел

№4 Джеймс Райдър

№5 Мосю Арман Дюпон

№6 Мосю Жан Дюпон

№8 Даниъл Кланси

№9 Еркюл Поаро

№10 Доктор Брайънт

№12 Норман Гейл

№13 Графиня Хорбъри

№16 Джейн Грей

№17 Виниша Кър

(обратно)

Глава първа

От Париж до Кройдън

Септемврийското слънце прежуряше над летище Ле Бурже, докато пътниците пресичаха пистата и се качваха на авиолайнера „Прометей“, който след няколко минути щеше да излети за Кройдън.

Джейн Грей беше една от последните, които се качиха на самолета, и зае мястото си — номер 16. Някои от пътниците вече бяха преминали през централната врата покрай малкия офис и двете тоалетни и бяха влезли в предния салон. Повечето седяха на местата си. Откъм седалките от другата страна на пътеката долиташе неприятно бърборене — най-много се чуваше един доста писклив, тънък женски глас. Джейн присви леко устни. Толкова добре познаваше този тип женски гласове!

— Мила моя… Изумително… Но… нямам представа… Къде каза, че си била?… Жуан ле Пин? О, да! Не, в Ле Пине… Да, същите познати физиономии… Но разбира се, че трябва да седнем заедно! О! Не можем ли?… Кой?… О, да, разбирам…

И след това мъжки глас — учтив, с чуждестранен акцент:

— С най-голямо удоволствие, мадам.

Джейн погледна крадешком с ъгълчето на окото си.

Дребен възрастен човек с големи мустаци и яйцевидна глава услужливо се преместваше заедно с нещата си от мястото, което се намираше точно срещу това на Джейн от другата страна на пътеката.

Тя се обърна леко и погледна двете жени, чиято случайна среща бе предизвикала тази любезна реакция на непознатия. Споменаването на Ле Пине бе събудило любопитството й, защото тя също се връщаше от там.

Спомняше си едната от жените много добре, помнеше къде я бе видяла за последен път — край масата за бакара, където тя нервно свиваше и отпускаше малките си ръце и бялото й, дискретно гримирано лице, напомнящо дрезденски порцелан, ту почервеняваше, ту пребледняваше. Помисли си, че с малко усилие дори би могла да си спомни и името й. Една приятелка го беше споменала… Беше казала: „Тя е графиня… Но не истинска… Преди това е била някаква танцьорка…“ С дълбоко презрение в гласа. Каза го Мейси — първокласната масажистка, която умееше да „сваля“ излишни тлъстини.

„Другата е «истинска» — помисли си Джейн мимоходом. — С конско лице, чиста аристократка.“ И мигом забрави двете жени от другата страна на пътеката, насочвайки вниманието си към гледката, която се разкриваше пред нея през прозореца. Наоколо имаше най-различни други машини. Една от тях приличаше на голяма метална стоножка.

Единствената посока, в която тя упорито не искаше да погледне, беше право напред, към седалката срещу нея, където седеше един млад мъж.

Беше с доста крещящ лилаво-син пуловер. Над пуловера Джейн твърдо бе решила да не поглежда. Ако го направеше, би могла да срещне погледа му, а тя никога не би направила подобно нещо!

Механиците извикаха нещо на френски, моторите изреваха, затихнаха, после пак изреваха, някой изтегли металните подпори от колелата и самолетът потегли.

Джейн стаи дъх. Щеше да лети едва за втори път. Все още беше способна да изпита вълнение. Струваше й се… наистина й се струваше, че ще се блъснат в онова нещо там… в оградата… но не, вече се бяха издигнали… нагоре, нагоре… остър завой… ето го отдолу летището…

Обедният полет за Кройдън беше започнал. В самолета имаше двадесет и един пътници — десет в предния салон и единадесет в задния. Екипажът се състоеше от двамата пилоти и двамата стюарди. Шумът от моторите се чуваше приглушено. Нямаше нужда да си слагаш памук в ушите. Въпреки това шумът беше достатъчен, за да не предразполага към разговори, а към размисъл.

Докато самолетът с рев летеше над Франция и приближаваше Ламанша, пътниците в задния салон се отдадоха на мислите си.

Джейн Грей си мислеше: „Няма да го погледна… Няма… По-добре е да не го гледам. Ще продължа да гледам през прозореца и да мисля. Трябва да мисля за нещо конкретно, така при всички случаи е най-добре. По този начин ще запазя спокойствие. Ще започна от самото начало и ще стигна до края.“

Тя решително насочи мислите си към това, което наричаше „начало“ — покупката на лотарийния билет за конните надбягвания. Това беше малко екстравагантна, но пък вълнуваща постъпка.

Във фризьорския салон, където Джейн работеше заедно с още пет млади момичета, паднаха много одумки и смях.

— Какво ще направиш, ако спечелиш, мила?

— Знам какво да направя.

Планове, въздушни кули, какво ли още не.

Е, тя не спечели голямата награда, а сто лири.

Цели сто лири.

— Похарчи само половината, мила. Запази другата половина за черни дни. Човек никога не знае какво може да се случи.

— Ако бях на твое място щях да си купя кожено палто. От най-хубавите.

— Защо не заминеш на екскурзия с кораб? Джейн се отказа от идеята да замине на „екскурзия с кораб“ и остана вярна на първото си хрумване — да прекара една седмица в Ле Пине. Толкова много от клиентките й се канеха да заминат за там или току-що се бяха върнали оттам! Докато наместваше къдриците със сръчни пръсти и езикът й не спираше да изговаря машинално обикновените професионални фрази: „Да видим, кога бяхте на студено къдрене за последен път, мадам?“ „Косата ви има такъв необикновен цвят, мадам.“ „Какво чудесно лято, нали, мадам?“ Джейн си мислеше: „А защо, по дяволите, не мога аз да отида в Ле Пине?“ Е, сега беше успяла да отиде.

Дрехите не представляваха голям проблем. Както повечето лондонски момичета, които работеха на изискани места, Джейн също можеше да постигне невероятен ефект с удивително малко средства. Маникюрът, гримът и прическата й бяха безупречни.

Тя замина за Ле Пине.

Нима беше възможно сега, в мислите й, десетте дни, прекарани там, да се свеждат до една-единствена случка?

Случка край рулетката. Всяка вечер Джейн си позволяваше да изразходва известна сума за удоволствието от хазарта. Бе твърдо решила да не превишава тази сума. Противно на разпространеното вярване, че на начинаещите им върви, тя не бе имала никакъв късмет. Беше четвъртата вечер и в ръката си стискаше последния чип. Дотогава бе залагала само на цвят или на някоя от дузините. Беше спечелила малко, но пък бе загубила повече. И сега чакаше с чипа в ръка.