«Приключение в евтиния апартамент»

Агата Кристи

Приключение в евтиния апартамент

В случаите, които съм описал досега, било убийство или грабеж, разследванията на Поаро са започвали от най-съществения факт и по пътя на логичната дедукция са стигали до окончателното, триумфално разкритие. В историята, която имам намерение да разкажа сега, Поаро бе заинтригуван от маловажни на пръв поглед обстоятелства, бързо последвани от зловещи събития, довели в крайна сметка до развръзката на една необикновена случка.

Една вечер бях на гости у моя стар приятел Джерълд Паркър. Освен домакина и мен имаше още около, десетина души и разговорът се завъртя около жилищата в Лондон, както се очакваше, че ще стане рано или късно, когато Паркър е наоколо. За Паркър търсенето на къщи и апартаменти бе станало истинска страст. От края на войната¹ насам бе живял поне в половин дузина различни апартаменти и малки квартири. Едва успял да се настани някъде, той неочаквано откриваше нещо ново; грабваше багажа си и напускаше. При тези пренасяния почти винаги спестяваше по някоя и друга лира, защото бе практичен и съобразителен мъж; но към това го тласкаше искрено любопитство, а не желание за печелене на пари. Известно време слушахме Паркър с уважението, с което новакът слуша специалиста. После дойде и нашият ред и настана истинска врява от гласове. Накрая дадохме думата на мисиз Робинсън, наскоро омъжила се, очарователна, дребна жена, която бе със съпруга си. Не бях ги срещал дотогава, тъй като Робинсънови се познаваха съвсем отскоро с Паркър.

— Като стана дума за жилища — започна тя, — разбрахте ли какъв късмет имахме, мистър Паркър? Намерихме най-сетне апартамент. В Монтегю меншънз.

— Е — каза Паркър, — не мога да отрека, че за добри пари човек винаги може да намери не един апартамент.

— Да, но не става дума за „добри пари“. Страхотно евтино е. Осемдесет лири годишно.

— Но…, но Монтегю меншънз е веднага след Найтсбридж, нали? Висока, красива сграда. Или говорите за постройка със същото име, забутана някъде из бедните квартали?

— Не! Именно за сградата до Найтсбридж. Затова е така удивително.

— „Удивително“ е точната дума. Това е сляп случай. Но трябва да има нещо нечисто. Пари на ръка, предполагам.

— Без пари на ръка!

— Без пари на ръ… О, не мога да повярвам! — изпъшка Паркър.

— При условие, че купим мебелите — продължи мисиз Робинсън.

— А — наежи се Паркър. — Знаех, че има нещо нечисто.

— Само за петдесет лири, А жилището е чудесно мебелирано.

— Предавам се — въздъхна Паркър. — Сегашните наематели трябва да са обезумели и да имат вкус към филантропия.

Мисиз Робинсън изглеждаше озадачена. Лека бръчка се появи между изящните й вежди.

— Странно е, нали? Дали пък… няма духове?

— Не съм чувал за апартамент, обитаван от духове — заяви категорично Паркър.

— Да, наистина. — Мисиз Робинсън съвсем не изглеждаше убедена. — Но се случиха някои неща около тази работа, които ми се сториха… е, сториха ми се някак странни.

— Например… — подканих я аз.

— Охо — обади се Паркър, — интересът на нашия криминален експерт се пробуди! Доверете му се, мисиз Робинсън. Хейстингз е голям специалист по разкриване на загадки.

Засмях се смутено, но не мога да отрека, че ми стана приятно от комплимента.

— О, не чак толкова странни, капитан Хейстингз. Отидохме при посредниците Стосър и Пол (при тях не бяхме търсили квартира, защото предлагат само скъпи апартаменти на Мейфеър), но си помислихме, че нищо не пречи да попитаме; всичко, което ни посочиха, беше по четиристотин и петстотин лири годишно или с голяма сума на ръка и тъкмо си тръгвахме, когато стана дума, че имат апартамент за осемдесет лири, но се съмняват дали има смисъл да отиваме, тъй като бил записан в регистрите им отдавна; пратили били толкова много хора да го видят, че почти сигурно бил нает, „грабнат“, както се изрази чиновникът, само че клиентите били така некоректни, не им съобщавали решението си и те продължавали да изпращат хора, а всеки се дразни, когато го пращат да оглежда вече наето жилище.

Мисиз Робинсън спря да си поеме дъх и продължи:

— Съгласихме се, че може би няма никакъв смисъл, но независимо от това бихме искали да получим разрешение да го разгледаме. Взехме такси и отидохме право там, защото добре е все пак човек сам да се убеди. Номер 4 бе на втория етаж и докато чакахме асансьора, капитан Хейстингз, по стълбите забързано слезе приятелката ми Елзи Фергюсън с мъжа си. „Този път преди теб, мила моя — започна тя. — Но няма смисъл да се качвате. Нает е вече.“ Това като че приключи въпроса, но Джон каза, че цената е много ниска и можем да си позволим да дадем повече и да предложим пари на ръка. Никак не е почтено, разбира се, и много се срамувам, докато ви го разказвам, но знаете какво значи да търсиш жилище.

Успокоих я, като се съгласих, че често пъти в борбата за квартира по-недостойните черти от човешката природа възтържествуват над по-възвишените и добре известният вълчи закон винаги важи.

— И така, качихме се и, представете си, апартаментът не беше нает. Прислужничката ни покани да го разгледаме, след което се видяхме с притежателката и веднага всичко бе уговорено. Незабавно нанасяне и петдесет лири за мебелите. На следващия ден подписахме споразумението, а утре се нанасяме! — Мисиз Робинсън замълча победоносно.

— А мисиз Фергюсън? — запита Паркър. — Нека чуем извода ти, Хейстингз!

— Всичко е ясно, скъпи ми Уотсън. — зацитирах безгрижно. — Тя е сбъркала апартамента.

— О, капитан Хейстингз, колко сте умен — възкликна мисиз Робинсън с възторг.

Жалко, че Поаро не можеше да чуе. Понякога имам чувството, че той твърде подценява моите способности.

Историята бе доста забавна и на следващия ден шеговито предложих на Поаро да я разгадае. Изглежда, му стана интересно и той много подробно ме разпита за наемите на апартаментите в различните квартали.

— Любопитно — забеляза замислено той. — Извинете ме, Хейстингз, но трябва да изляза да се поразтъпча малко.

Когато след около час се върна, очите му блестяха от възбуда. Сложи, бастуна на масата и преди да заговори, приглади с обичайната си грижливост мъха на шапката си.

— Хубаво е, mon ami, че нямаме друг случай и можем да се посветим на това разследване.

— За кое разследване говорите?

— За необикновено ниския наем на апартамента на вашата приятелка мисиз Робинсън.

— Поаро, вие се шегувате!

— Ни най-малко. Представете си, приятелю, действителният наем на апартамента е триста и петдесет лири. Току-що го научих от посредника на притежателя. И въпреки това точно този апартамент е нает за осемдесет лири! Защо?

— Сигурно нещо не е наред. Ами ако наистина го спохождат духове, както предположи и мисиз Робинсън?

Поаро поклати неодобрително глава.

— И все пак е странно. Приятелката й твърди, че апартаментът е вече даден, а когато тя се качва, разбира, че жилището е свободно.

— Но не може да не се съгласите с мен, че другата жена трябва да е сбъркала апартамента. Това е единственият възможен извод.

— Може да сте прав, а може и да не сте, Хейстингз. Остава фактът, че много други кандидати са били изпратени да го видят и въпреки страшно ниската цена, когато Робинсънови пристигат, квартирата все още не е заета.

— Това показва, че сигурно нещо не е наред.

— А мисиз Робинсън не е забелязала нищо нередно. Много странно, нали? Направи ли ви тя впечатление на почтена жена, Хейстингз?

— Тя е очарователно същество!

— Evidemment², щом ви е лишила от способността да отговорите на въпроса ми. Тогава опишете ми я.

— Ами… висока, косите й са руси с красив червеникав оттенък…

— Винаги сте имали слабост към червените коси — промърмори Поаро. — Но продължете.

— Сини очи и много хубав тен; е, мисля, че това е всичко — завърших неубедително.

— А съпругът?

— О, много приятен човек — нищо особено!

— Чернокос или рус?

— Трудно ми е да определя; просто съвсем обикновен човек.

Поаро кимна.

— Да, има стотици такива обикновени мъже, а вие във всеки случай влагате повече разбиране и чувства в описанията на жени. Знаете ли нещо за тези хора? Паркър добре ли ги познава?

— Познават се съвсем отскоро, струва ми се. Но, Поаро, нима можете и за момент да помислите…

Поаро вдигна ръка.

— Tout doucement, mon ami.