«Баскервилското куче»

За автора и книгата

Артър Конан Дойл (1859–1930) е от плеядата писатели от Британските острови — Даниел Дефо, Уолтър Скот, Майн Рид, Райдър Хагарт, Робърт Луис Стивънсън, Ръдиард Киплинг, Хърбърт Уелс, Джоузеф Конрад, — чиито книги вълнуват юношите по света вече толкова поколения. Отдавна са отминали времената, описани от тях, гробовете им са обрасли с трева, но те неотменно съпътствуват „полумъжа-полудете“, за да ни учат на доблест, на чест, на мъжество. Техните книги са част от златния фонд на световната класика за деца и юноши.

Артър Конан Доил е автор на около седемдесет тома, повечето от които са потънали в забрава. Три дяла от неговото творчество обаче — книгите за знаменития детектив Шерлок Холмс, научнофантастичните му романи, повести и разкази, историческите му романи — и до днес не слизат от печатарските машини. Всъщност последният дял — историческите му романи — не са познати на съвременния български читател. Това продиктува и избора какво да влезе в тоя том: в него влезе, което знаем и обичаме, най-хубавото за Шерлок Холмс („Баскервилското куче“) и най-хубавото от научната фантастика на писателя („Изгубеният свят“).

Изследователите на творчеството на Артър Конан Доил с особена стръв се занимават с прототиповете на героите му, най-вече на Шерлок Холмс. За тях това може да е важно, но за нас, любителите на хубавото четиво, то няма никакво значение. Създател на Шерлок Холмс е талантът на писателя, всеки от нас среща в живота си хора, достойни за литературни герои, но не запретва ръкави да им създава световна слава. Шерлок Холмс всъщност е образът на една научна идея в действие: дедуктивното мислене. „Подобно на това, как Кювие може да опише вярно животното, съдейки само по една негова кост, така и наблюдателят, изучаващ едно звено от веригата събития, трябва да може точно да установи всички останали звена: и предхождащите, и следващите“ — обяснява неведнъж Шерлок Холмс. Артър Конан Доил отделя специално внимание на дедукцията и в четирите романа, посветени на Шерлок Холмс („Етюд в алено“, „Знакът на четиримата“, „Баскервилското куче“ и „Долината на ужаса“), и в петдесет и шестте разказа (от които сам той отбира като най-хубави „Скандалът в Бохемия“, „Съюзът на червенокосите“, „Пъстрата лента“, „Петте портокалови семки“, „Танцуващите човечета“, „Последният случай на Холмс“, „Запустялата къща“, „Второто петно“, „Дяволският крак“, „Случай в интерната“, „Обредът на Мегрейвови“ и „Рейгетските чифликчии“). Още в първата глава на „Етюд в алено“, това е изобщо първата поява на Шерлок Холмс пред читателската публика — той демонстрира своя метод, като разказва това-онова на доктор Уотсън, бъдещия си другар и „биограф“, и ефектът е не по-малко поразителен от ефекта при анализа на забравения бастун във въведението на „Баскервилското куче“. Всеки живот е огромна верига от причини и следствия — обяснява схващанията си той — и за нейното естество ние можем да съдим по всяко отделно звено". Пак там за пръв път се запознаваме и с неговата външност: „Той водеше спокоен, умерен живот и обикновено беше верен на привичките си. Рядко си лягаше по-късно от десет вечерта, а сутрин по правило успяваше да закуси и да излезе още докато бях в постелята. Понякога седеше цял ден в лабораторията, друг път в анатомическата зала, друг път отиваше на дълги разходки и по всичко личеше, че тия разходки биваха в най-затънтените кътчета на Лондон. Енергията му беше безгранична, но от време на време настъпваше реакция и тогава по цели дни лежеше на дивана в гостната, без да продума и без да се помръдне. Ръстът му надвишаваше шест фута, но при необичайната му мършавост изглеждаше и по-висок. Погледът му беше остър, пронизващ, ако не смятаме периодите на вцепенение, за които вече стана дума. Тънкият орлов нос придаваше на лицето му израз на енергичност и решителност. Квадратната, леко издадена напред брадичка също говореше за решителния му характер.“ Спирам се на тоя пасаж не защото е кой знае колко важен — сам авторът никога по-нататък не отделя внимание на външността на героя си, — но той все пак ни създава някаква представа. Важното за Артър Конан Доил е да ни убеди по художествен път в научните си идеи и ние току-що видяхме как го стори по блестящ начин посредством разгадаването на историята с баскервилското куче.

Първият роман на Артър Конан Доил е от цикъла за Шерлок Холмс, последният — „Маракотовата бездна“, написан само година преди смъртта му — е научнофантастичен; към научната фантастика писателят се насочва в годините на творческата си зрелост; най-хубавият от научнофантастичните му романи е „Изгубеният свят“. Той заедно с романа „Отровният пояс“ и повестите „Когато земята извика“ и „Страната на мъглата“ образува цикъла за прословутия професор Джордж Едуард Челинджър: дръзкият, непримирим и непризнаващ никакви авторитети учен. Артър Конан Доил тръгва по свой път в научната фантастика: при приключенска основа научното и фантастичното за него са само условност. Така в „Изгубеният свят“ експедицията на професор Челинджър, професор Съмърли, лорда-пътешественик Джон Рокстън и журналиста Едуард Малоун потегля из южноамериканските джунгли към „земята на Мейпъл Хуайт“ — едно непристъпно плато, „голямо колкото Съсекското графство“, — където ще изживее срещи с доисторически чудовища, човекоподобни маймуни, индианци, предателства, откриване на съкровища. Научното тук е картината на отминалите геологични времена, фантастичното — допускането за среща с тоя свят, приключенското — всичко останало. Спазвайки традицията на класическия приключенски роман, Артър Конан Доил още в завръзката — при обяснението на младия журналист Едуард Малоун с любимата му — посредством момичето очертава идеала за истинския мъж: „И — което е най-важното — той е човек на действието, човек, който безстрашно гледа в очите смъртта, човек с голям опит, и то необикновен опит, човек, готов на подвиг“. И после: „В това е същината на моя идеал: да вървиш срещу подвига. Защото човек сам е творец на своята слава. Мъжете са длъжни да извършват подвизи, а жените — да награждават героите с любов.“ За да завърши: "Вие сте длъжен да извършите подвиг, защото иначе не можете, защото самата ви природа е такава, защото мъжкото начало у вас търси своята себереализация. Благородни думи; четиримата преминават през удивителни премеждия в „земята на Мейпъл Хуайт“, и когато се завръщат, професор Челинджър, многократно доказал, че е готов да стъпи в огън и вода заради идеите си, ще похарчи частта си от намереното съкровище за обзавеждане на един отдавна мечтан частен музей, професор Съмърли, многократно дошъл до извода, че „най-голямото благо на цивилизацията е мастилото“, ще се посвети на класификацията на любимите си изкопаеми от варовиковия период, лорд Рокстън, многократно установил, че „рискът придава на нашия живот особен вкус“, ще организира нова експедиция до изгубената земя; а младият Едуард Малоун? Опитният Артър Конан Доил знае, че времето на романтичните пътешествия е приключило с идването на новия век, че е дошъл векът на техниката, и ни изправя пред лукав завършек: младият Едуард Малоун — заради когото съпътствуваме четиримата през всичките им перипетии — намира любимата си … омъжена за другиго. „Как успяхте? Съкровище ли намерихте? Полюс ли открихте? Пират ли бяхте? Ламанша ли преплувахте? Какво направихте? Къде е тя, романтиката? Как ви се удаде?“ — пита той другия. И другият му отговаря: „Работя като писар в нотариална кантора…“ Всъщност това е мъдър завършек: „земята на Мейпъл Хуайт“ — където всеки сам е творец на своята слава — това е мястото на нашия всекидневен труд.

Малко преди да умре, Артър Конан Дойл написва следната епитафия:

Ако успее, моят труд за час

момчето-полумъж да увлече,

да увлече мъжа-полумомче,

целта си скромна съм постигнал аз.

Днес тя е изрязана на надгробната му плоча. Благодарността на милионите юноши по света е ясен знак, че той е изпълнил „своята скромна цел“.

Георги Марковски

(обратно)

Глава I

Мистър Шерлок Холмс

Мистър Шерлок Холмс, който обикновено ставаше много късно (с изключение на онези не редки случаи, когато въобще не лягаше), бе седнал да закусва. Аз стоях на килима пред камината и вдигнах бастуна, който нашият посетител беше забравил предишната вечер. Това бе прекрасен бастун от твърдо дърво, с главичка на горния край, от онези, които са известни под името „Пенанг лойър“¹. Точно под главичката имаше сребърна пластинка, широка около един инч². Върху нея беше гравирано: „На Джеймс Мортимър — ЧКСХ, от приятелите му от ЧКБ“ и датата1884. Такива бастуни — солидни и вдъхващи уважение, са носили някогашните почтени домашни лекари.

— Е, Уотсън, какво ще кажеш за него?