«Почти мъртъв»

I

Повечето клиенти, които идват при Нироу Улф с предварително уговорен час, особено от далечна Небраска, винаги изглеждат някак обезпокоени. Докато при този не се забелязваше нищо такова. Гладката му, без нито една бръчка кожа, неговите наблюдателни кафяви очи и тънките равни устни не издаваха възрастта му. Аз вече знаех, че е на 61. Когато пристигна телеграмата от Дж. Р. Херълд от Омаха, Небраска, с молба за среща в понеделник следобед, веднага проверих кой е. Оказа се собственик на железарска фирма за търговия на едро с добра репутация и над половин милион капитал — идеална възможност да му бъде поискана подобаваща такса, ако наистина е загазил. Само дето видът му не обещаваше нищо. Съдейки по него, по-скоро ми приличаше на човек, който иска да узакони някаква своя нова измишльотина за подрязване на орхидеи. Посетителят се настани удобно в червеното кожено кресло.

— Предполагам — каза той, — че най-добре ще бъде да ви кажа, защо избрах вас.

— Както желаете — измърмори Улф иззад бюрото си. Обикновено половин час след приключване на обяда гласът му никога не звучеше по-ясно, освен ако това не се налагаше.

Херълд кръстоса крака.

— Става въпрос за сина ми. Искам да го на меря. Преди около месец дадох обява в нюйоркските вестници, после се свързах с полицията в Ню Йорк… Какво има?

— Нищо, нищо. Продължавайте! Гримасата на Улф съвсем не беше „нищо“.

Както си седях на бюрото, бях готов да подскажа на Херълд, че ако в цялата тази работа няма да играе парата, по-добре ще е да я зареже веднага. Друг един преди него трябваше да плати още 1000 долара за привилегията да се ползва от услугите на кантората без изобщо да разбере какво стана.

Херълд се смути за минута, после с облекчение добави: