«Некреватен разговор»

Рей Бредбъри

Некреватен разговор

— Мили Боже.

— Мили Боже, и още как!

Обърнаха се по гръб и се загледаха в тавана. Последва дълга пауза, през която се мъчеха да успокоят дъха си.

— Беше великолепно — рече тя.

— Великолепно — каза той.

Нова пауза, докато изучаваха тавана.

Накрая тя промълви:

— Великолепно, но…

— Какво „но“? — попита той.

— Беше наистина чудесно — отвърна тя. — Но сега съсипахме всичко.

— Съсипахме?

— Приятелството — обясни тя. — Беше страхотно, а ето че го изгубихме.

— Не вярвам — възрази той.

Тя заразглежда още по-съсредоточено тавана.

— Да — каза тя, — беше толкова хубаво. Продължи дълго. Колко, една година? А сега го убихме като пълни глупаци.

— Не бяхме пълни глупаци — рече той.

— Така го виждам. В момент на слабост.

— Не, на страст.

— Както и да го наречеш, развалихме всичко. Преди колко време беше? Преди година? Бяхме големи приятели, страхотни другарчета, заедно ходехме до библиотеката, играехме тенис, пиехме бира вместо шампанско, а сега позволихме на един нищо и никакъв час да прати всичко това по дяволите.

— Не вярвам — повтори той.

— Помисли си само — каза тя. — Спри за малко, помисли за последния час и за изминалата година. И ще се съгласиш с мен.

Той се загледа в тавана, сякаш търсеше там някое от нещата, за които му говореше тя.

Накрая въздъхна.

Тя чу въздишката му.

— Това означава ли, че си съгласен?