Александър Блок
Всред дюните
Аз не обичам речника банален
на любовта и жалките му думи:
„Ти мой си.“ „Аз съм твоя.“ „Вечно твой.“
Аз робство не обичам. Гледам смело
в очите на красивата жена
и казвам й: „Сега е нощ. А утре —
е нов, сияещ ден. Ела! Вземи ме
сега, тържествена, прекрасна страст.
А утре ще си тръгна — и ще пея.“
Душата ми е проста. Морски вятър,
солен, и дъх на борова смола
са я откърмили — и тя напомня
на моето обветрено лице.
Аз съм прекрасен с хубостта оскъдна
на дюни и на северни морета.
Така си мислех аз, докато бродех
на границата ни с Финландия,
всред говора неясен на финландците
брадясали, зеленооки.
Бе тихо. И готов да тръгне, влакът
пухтеше и димеше край перона.
А пък до пясъчния склон лениво
отдъхваха си руски митничари.
Нова страна се виждаше оттатък —
и руски безприютен храм напусто
се взираше към чуждата страна.
Така си мислех аз. Но тя дойде,
застана върху склона. Бяха рижи
очите й от слънце и от пясък.
Косите, като борове смолисти,
Комментарии к книге «Всред дюните», Александр Александрович Блок
Всего 0 комментариев