«Вълчият талисман»

1.

 — Тръгвам с теб. Няма какво повече да говорим. — Бяла пепел престана да слага нещата си във вързопа и се изправи. Скръсти ръце и впери предизвикателен поглед в Лош стомах.

Той нервно подръпна кожената си връхна дреха. Тя бе облечена в изкусно обработени кожи, подарени и от Съногадателя, който пък ги бе получил от Племето на вълка. Имаше връхна дреха от кожата на планинска овца, панталони и риза от бизонска кожа, която бе украсена с парченца от рогата на лос, зъби на мечка и пъстроцветна везба. Щедрият старец бе подарил на Бяла пепел дори и вързопа, който в момента пълнеше.

Младият мъж въздъхна, измъчван от лоши предчувствия. Загледа се във великолепната природна картина, разкриваща се от заслона на Пеещите камъни, опитвайки се да подреди аргументите си против нейното идване. Старият Съногадател седеше на своя пясъчников камък с лице, безизразно като парче дърво.

Лош стомах се опита гласът му да прозвучи убедително:

 — Но теб не те споходи видението, което ми се яви. Там ще се случат ужасни неща, а аз…

 — Идвам с теб — настоя тя.

 — Но Съновидението. Ужасни…

 — Точно заради него. — Изражението и стана твърдо. — Лош стомах, имаш нужда от мен. Какво смяташ да направиш? Хмм? Изработил ли си някакъв план?

 — Ами аз…

 — А изобщо мислил ли си върху това?

 — Аз просто знам, че трябва да…

 — Така си и помислих.

Той вдигна и отпусна здравата си ръка. След това подритна буца пръст.

 — Там горе е Племето на вълка. Ти всъщност не искаш да дойдеш, нали? Дълбоко в душата си? След онова, което ти казах, че съм видял в Съновидението?

Тя затвори очи и поклати глава.

 — Не.

 — Тогава защо са тези глупости? Защо да изкушаваме…