I.
Изпращам те, годино, и мрачна, и печална,
със болка във гърдите, със мъка на душа;
що люде благородни, що бляскави надежди
ти грабна и отнесе от нашата земя!
Аз помня наща радост ти като се зададе,
и нашите надежди, и нашите мечти —
ще дойде пролет красна, тиранина ще падне,
безценната свобода и нас ще озари.
И с вяра в наще сили и в тия на народа,
тръгнахме ние всинца из тоя малък град
да минем в България, народа да подигнем
на бой ужасен, страшен, на смърт и на живот.
II.
И минахме ний всинца по Дунава замръзнал,
народа ни посрещна с разтворени ръце.
И нащо слово силно, и сладко, и опасно,
той слушаше със жадност, със весело лице.
„Готови сме ний всинца след вази да вървиме-
народа ни продума — нещем такъв живот!
Ний искаме свобода, за нея ще измреме!
Без нея ний до сега живяхме като в гроб!“
И работа голяма кипна и се захвана.
Приготвяше се всеки честен човек за бой.
Със гордост българина главата си подигна
и своя кръвопиец без страх погледна той.
Работата спореше и радост безпределна
усещаше тогава българското съце.
Комментарии к книге «Годината 1876», Стефан Стамболов
Всего 0 комментариев