«Истината»

Часовникът на Людмил прошепна „осем и петнайсет“, за да напомни на собственика си да побърза.

„Седем цяло и три километра в час. Ще стигнеш в 8:38.“ — машината обаче не включваше времето за издигане до 222-рия етаж.

* * *

Дарчо бе потопил душата си в овехтяла песен.

„Кое гради мечтите ни, но винаги ни се изплъзва?“

Отвеяният му човешки поглед не показваше какъв според него е отговорът на въпроса, задаван в нея.

* * *

Людмил избърза още: „Седем цяло и шест километра в час. Достигане в 8:37“.

Тристата равнища на Сградата се извисяваха над всичко останало.

* * *

„Кой иска да живее вечно?“

Божидар продължаваше да слуша старовремското парче, гледайки замечтано в стената, налепена с причудливи, за незапознатия с тях, схеми и диаграми. Сред тях се забелязваха рисунки и снимки, под които прозираха затрупани по-стари чертежи и снимки.

„Кой се осмелява да обича вечно? Когато любовта трябва да умре.“

Мислите на Дарчо в онзи момент бяха чести гости в съзнанията на човешките същества.

„Кой има нужда да живее вечно?“

* * *

„Пет минути до целта“ — прошепна сметачето в ухото на Людмил.

* * *

„Но кой би чакал вечно?“

* * *

— Хм… Не бих възразила, че денят е прекрасен… — свъси вежди Мила — Двайсет градуса е сега. Представи си само, какво ще бъде следобед.

Тъкмо тогава през вратата се показа усмихнатият Морчо.

— Здравей, Морчо…