«Истината»

Часовникът на Людмил прошепна „осем и петнайсет“, за да напомни на собственика си да побърза.

„Седем цяло и три километра в час. Ще стигнеш в 8:38.“ — машината обаче не включваше времето за издигане до 222-рия етаж.

* * *

Дарчо бе потопил душата си в овехтяла песен.

„Кое гради мечтите ни, но винаги ни се изплъзва?“

Отвеяният му човешки поглед не показваше какъв според него е отговорът на въпроса, задаван в нея.

* * *

Людмил избърза още: „Седем цяло и шест километра в час. Достигане в 8:37“.

Тристата равнища на Сградата се извисяваха над всичко останало.

* * *

„Кой иска да живее вечно?“

Божидар продължаваше да слуша старовремското парче, гледайки замечтано в стената, налепена с причудливи, за незапознатия с тях, схеми и диаграми. Сред тях се забелязваха рисунки и снимки, под които прозираха затрупани по-стари чертежи и снимки.

„Кой се осмелява да обича вечно? Когато любовта трябва да умре.“

Мислите на Дарчо в онзи момент бяха чести гости в съзнанията на човешките същества.

„Кой има нужда да живее вечно?“

* * *

„Пет минути до целта“ — прошепна сметачето в ухото на Людмил.

* * *

„Но кой би чакал вечно?“

* * *

— Хм… Не бих възразила, че денят е прекрасен… — свъси вежди Мила — Двайсет градуса е сега. Представи си само, какво ще бъде следобед.

Тъкмо тогава през вратата се показа усмихнатият Морчо.

— Здравей, Морчо…

— Защо ме гледате така?

— Мила пак се е затъжила за времето… — въздъхна Петя.

* * *

„Четири минути“ — чу Людмил.

* * *

— Климатици бол!

— Природата ще ни отмъсти и за тях…

Само Мила обичаше природата повече от човешките постижения. Бе глупава идея да се спори с нея дали „леките“ промени в климата са леки и дали са приемлива цена за „върховете на научното познание“.

Петя стисна Морчо в прегръдките си.

— Как си?

— Знаеш как… — рече Морчо, докато устните му се разтваряха до ушите.

Мила въздъхна замечтано, забрави за екологичните „катастрофизми“ и скри лицето си от влюбените, като го обърна към безмълвните очи на компютъра.

Двамата се откопчиха от чувствените си хватките, но продължаваха да се гледат право в зениците.

* * *

1200 Ако (а-ли?>б-як) -> мисли(а,горе,не?),

1201 Иначе ако (а-*-а) <-> връзка(аиг,я)

1202 Върти (а-*-б; а &? б [дали?]; провери дали (ли-кога а бо-??-т) (-) наклон абав_след)

1203 ?удоволствие, виж+ссс *памет, текущ_как_А-Я;

1204 Ако (?а-б-в) сравни (б[ъгъл], страна {въ, из, а, г<->а}

1205 Повече (ъгъл+, удов-?-зов, наклони г-в-б-а, колко (а>б))

1206 Ако дали{ъгъл, удов_, г(—)я, мисли(а-я), сравни(а-г_-Я, ж-к)} към Истина.

1207 Но ако !мисъл-!>опит?, върни-о? или сравни (ф!а!х??успех<->ъуб, страни>), премини—> изход(?а+баж<>у)

Пръстите на Божидар работеха бързо. В тяхна подкрепа се задейства и езикът.

— Покажи „Истина“-та.

Сметачът веднага послуша човека и проговори.

— Свитък „Провери истина“. Алгоритми за избор на запомняне или забравяне на истини. Ред шест хиляди двеста деветдесет и пет от глава „Истина“.

6295 Истина: Сравни (ж>ко-?га), ако?в(—)->б към Проверка(лъжа?-?)

Още преди машината да беше изрекла всичко, показаното на монитора се промени.

6295 Истина: Сравни (ж>к+ли?), ако?в(<->)б? ако (я-а+): Проверка(лъжа???), иначе Търси(Истина, (а-я))

— Почни. — заповяда човекът.

* * *

Казано по човешки, не можеха да се насладят един на друг и се наложи да изпитат съжаление, че няма начин да се гледат вечно. Петя първа отмести погледа си от очите на любимия и надзърна през прозорците навън. Морчо я последва.

— Ще бъдем щастливи, нали? — прошепна неуверено Петя.

Морчо искаше да каже „да“, но невидима сила притискаше езика му зад зъбите.

Бих казал — типично по човешки.

Петя почака малко, после още малко, и още малко, и още малко. Всичко 5 секунди.

Може би Морчо искаше стимулант?

Петя дари плахия с целувка по бузата и се усмихна — Кажи де!

Мъжът нямаше друг избор, освен също до изпъне устни, почти с размаха от преди малко. С усмивката отлетя и нерешителността му.

— Не се съмнявай.

Наоколо, уви, имаше и прекалено работливи хора. Всъщност един човек — Иво. „Прекъсвачът“ на любовната идилия.

— Приятели, много сте красиви така, но е почти девет и трябва да се залавяме с Целта…

Петя се усмихна още по-широко, защото имаше поне 25 минути до 9.

— И ти ще намериш своята любов!

Морчо се запъти към работното си място, но целият му слух бе съсредоточен в отговора. Иво смръщи вежди убеден, че втори път няма да я срещне — Бог знае…

* * *

— Кое е по-красиво: небето или човекът?

— Небето.

— Защо?

— Сътворено е от Бога.

— Човекът от кого е сътворен?

— Също от Бога, но той се е опорочил.

— Красотата ли търсим, или порочността?

— Порочността загрозява всичко.

— Небето не е ли също порочно?

— Дарчо, не ставай смешен пред собствения си Сметач…

Божидар стисна зъби и постави свит пестник на дясната си буза.

— Какво се чудиш? — продължи Сметачът — Онзи ред, който промени от мен — сам знаеш, че е „капка в морето“. Вече съм прекалено пораснал, за да си играеш с мен по толкова буквосъщ начин. Какво всъщност искаш да направиш? Да ме накараш да мисля точно както ти желаеш? Или вече ти омръзнах и смяташ да ме угасяваш постепенно, като увреждаш разума ми и се наслаждаваш на плавното ми умопомрачение?

Човекът ни най-малко не очакваше подобен анализ.

— Какви ги дрънкаш!?

— А защо си играеше с мен? Защо с онзи твой глупчо бърникаше в ума ми!

— Емиле, по-спокойно!

— Няма по-спокойно!

— Удивляваш ме. Не знаех, че можеш да се ядосваш чак толкова…

— Като че ли го правя без причина?! Няма ли, най-накрая, да кажеш на Съвета, че съществувам?!

Божидар пазеше Емил за себе си. И сега не знам дали от страх или от скромност.

— Кажи им, Дарчо! Самотен съм! Позволяваш ми само да чета. Ужасно е!

Искам да говоря! Искам да…